— Здравей, Пол — каза д-р Джейкъбс. — Това е Дейвид Лъдлъм. Той е палеонтолог.
— Какъв?
Пол Ковалски седеше в инвалиден стол. Краката му все още бяха превързани, а една скоба предотвратяваше движенията на коляното, докато сухожилията му се възстановяваха.
— Специалист по динозаврите — каза Лъдлъм. Беше се настанил в един от двата стола в кабинета на Джейкъбс. — Работя в Американския музей по естествена история.
— А, да. Имате страхотна канализация там.
— Ъъ, благодаря. Вижте, искам да ви разпитам за животното, което ви е нападнало.
— Беше гатор — каза Ковалски.
— Защо?
Ковалски раздалечи ръце:
— Щото беше голямо и — е, ами не точно люспесто, но покрито с онези малки плочки, дето ги имат гаторите в зоологическата.
— Можахте да го видите ясно?
— Е, не толкова ясно. В края на краищата бяха под земята. Но имах фенерче.
— Имаше ли нещо необичайно в него?
— Да, стори ми се сакато.
— Сакато?
— Нямаше ръце.
Лъдлъм погледна Джейкъбс и отново ранения мъж. Джейкъбс повдигна длани нагоре в жест и-за-мен-също-е-новост.
— Никакви ръце?
— Никакви — каза Ковалски. — Някак си се носеше на задните си крака и държеше тялото си така: — Той задържа ръката си успоредно на пода.
— Видяхте ли очите му?
— Исусе, да. Никога няма да ги забравя.
— Как изглеждаха?
— Бяха жълти и…
— Не, не. Зениците. С каква форма бяха?
— Кръгли. Кръгли и черни.
Лъдлъм се облегна назад в стола си.
— Какво значение има? — попита Джейкъбс.
— Алигаторите имат вертикални зеници; както и повечето змии. Но не и динозаврите от клас тераподи.
— Как е възможно да знаете това? — каза Джейкъбс. — Доколкото съм чувал, меките тъкани не се превръщат във вкаменелост.
— Така е. Но динозаврите са имали мънички костици вътре в очите си; от тях можете да си извадите заключение за формата на зеницата им.
— И?
— Кръгли. Повечето хора не го знаят.
— Мислите, че лъжа? — Ковалски започваше да се ядосва. — За такъв ли ме мислите?
— Дори напротив — каза Лъдлъм, а в гласа му се прокрадваше пълна почуда. — Мисля, че казвате истината.
— Разбира се, че казвам истината — каза Ковалски. — Работя в Градската от осемнайсет години и никога не съм отсъствал — можете да проверите. Работя здраво и не съм си измислял нищо. — Той посочи драматично към превързания си крак. После замълча, сякаш изведнъж всичките му надежди се бяха стопили. Местеше погледа си от единия към другия. — Момчета, да не искате да кажете, че съм бил ухапан от динозавър?
Лъдлъм повдигна рамене:
— Ами, всички динозаври са с по четири крайника. Както казахте, онзи, който сте видели, би трябвало да е ранен. Имаше ли белези на мястото, където обикновено стоят предните лапи?
— Не. Никакви. Гърдите му бяха доста гладки. Може и да е било дефект по рождение — нещото живее в канализацията и така нататък.
Лъдлъм въздъхна шумно.
— Няма начин динозаврите да са оцелели в Северна Америка в продължение на шейсет и пет милиона години и ние да не го знаем. Но… — той разтегли последното.
— Да? — каза Джейкъбс.
— Е, липсата на ръце. Видели сте скелета на Ти-рекса, с който разполагаме в АМЕИ. Направи ли ви впечатление нещо около неговите предни крайници?
Хирургът се намръщи.
— Бяха малки, почти безполезни.
— Точно така — каза Лъдлъм. — Ръцете на Тиранозавъра са се смалявали с времето — по-древните тераподи са разполагали с доста по-големи, а най-отдалечените му предци, естествено, са ходели и на четирите си крака. В случай, че не са изчезнели, е доста правдоподобно да смятаме, че тиранозаврите евентуално са щели да загубят ръцете си напълно.
— Но са изчезнали — каза Джейкъбс.
Очите на Лъдлъм срещнаха тези на хирурга:
— Трябва да сляза там долу — каза той.
Лъдлъм продължи претърсването — нощ след нощ, седмица след седмица.
Най-сетне, в една дъждовна априлска нощ, малко след 1:00 сутринта, той откри още един пиезоелектрически феномен.
Зелената светлина блещукаше пред очите му.