Саки
Гейбриъл-Ърнест
— В твоята гора има див звяр — каза художникът Кънингам, докато го возеха към гарата.
Това бяха единствените думи, които той изрече по време на цялото пътуване, но тъй като Ван Чийли говореше неспирно, мълчанието на спътника му бе останало незабелязано.
— О, само една-две скитащи лисици и няколко невестулки, които открай време там си живеят. Нищо по-опасно — отвърна Ван Чийли.
Художникът си замълча.
— Какво имаше предвид, като спомена за някакъв див звяр? — попита Ван Чийли по-късно, когато вече бяха на перона.
— Нищо. Просто ми се е привидяло. Ето, влакът пристигна — рече Кънингам.
Този следобед Ван Чийли предприе една от честите си разходки из гората, която бе негова собственост. Той държеше препариран воден бик в кабинета си и знаеше имената на доста голям брой диви растения, тъй че леля му навярно имаше известно оправдание, когато го описваше като голям естествоизпитател. Така или иначе, несъмнено бе голям любител на разходките. Имаше обичай мислено да си отбелязва всичко, което виждаше по време на безцелното си бродене из гората, не толкова за да подпомогне съвременното природознание, колкото за да си осигури теми за разговор впоследствие. Щом дивите зюмбюли почнеха да цъфтят, той старателно осведомяваше всичките си познати за събитието; слушателите му навярно и сами можеха да се досетят за този факт, съдейки по годишното време, но поне усещаха, че е напълно искрен с тях.
Този конкретен следобед Ван Чийли се натъкна на гледка, която изобщо не се вместваше в рамките на обичайните му преживявания. Върху широката гладка скала, надвиснала над дълбокия вир сред дъбравата, той зърна едно момче на шестнайсетина години, което с явна наслада сушеше на слънце мокрото си, силно загоряло тяло. Влажната му коса, разделена на път от скорошното гмуркане, бе прилепнала плътно към главата, а светлокафявите му очи — толкова светли, че искряха с почти тигров блясък — оглеждаха Ван Чийли с някаква ленива бдителност. Гледката бе неочаквана и Ван Чийли се поспря за миг, зает с непривичния процес да мисли, преди да заговори. Откъде, за Бога, би могло да дойде това диво наглед момче? Жената на мелничаря преди два месеца бе загубила дете, по всяка вероятност паднало във воденичния улей, ала нейното беше още бебе, а не изкласил юноша.
— Какво правиш там? — попита той.
— Припичам се на слънце, както виждаш — отвърна момчето.
— Къде живееш?
— Тук, в тази гора.
— Не може да живееш в гората — възрази Ван Чийли.
— Това си е много хубава гора — заяви момчето с леко снизходителен тон.
— Но къде спиш нощем?
— Нощем изобщо не спя, тогава съм най-зает.
Ван Чийли започна да изпитва дразнещото чувство, че се е натъкнал на проблем, който някак му се изплъзва.
— А с какво се храниш? — попита той.
— С месо — отвърна момчето, произнасяйки думата с бавна наслада, сякаш я опитваше на вкус.
— Месо ли? Какво месо?
— Щом като искаш да знаеш — диви и питомни зайци, горски птици, домашни пилета, агнета, когато им е сезонът, а също и деца, ако успея да докопам някое. Нощем, когато ловувам, те обикновено са заключени на сигурно място. Трябва да са минали два месеца, откак за последно вкусих детска плът.
Пренебрегвайки закачливото естество на тази забележка, Ван Чийли се опита да насочи момчето към темата за евентуално бракониерство.
— Трябва да си голям шегаджия, щом разправяш, че се храниш с диви зайци. (Изражението на момчето едва ли можеше да се нарече шеговито.) Хич не е лесно да хванеш някой от тукашните зайци.
— Нощем ловувам на четири крака — гласеше донякъде загадъчният отговор.
— Навярно искаш да кажеш, че ходиш на лов с куче? — попита Ван Чийли наслуки.
Момчето бавно се претърколи по гръб и се заля в странен гърлен смях, който приятно напомняше кискане, но в същото време неприятно приличаше на ръмжене.
— Едва ли ще се намери куче, което да копнее за моята компания, особено пък нощно време.
Ван Чийли почна да усеща, че у този хлапак с особени очи и особени приказки наистина има нещо, което будеше тревога.
— Не мога да ти позволя да останеш в тази гора — заяви той повелително.
— Струва ми се, че ще предпочетеш да остана тук, отколкото да дойда в къщата ти — отвърна момчето.
Вероятността това диво голо животно да се появи в спретнатия чистичък дом на Ван Чийли несъмнено бе обезпокоителна.
— Ако не си отидеш сам, ще се наложи да те принудя — рече Ван Чийли.
Момчето скочи със светкавична бързина и се гмурна във вира; само след миг мокрото му блестящо тяло се подаде край брега, където стоеше Ван Чийли. Такава пъргавина не би била нещо необичайно за видра, но за момче бе направо поразителна. Стреснат, Ван Чийли залитна, правейки неволно движение назад, и изведнъж се озова почти легнал върху хлъзгавия тревист бряг, а жълтите тигрови очи проблясваха току пред лицето му. Почти инстинктивно понечи да прикрие гърлото си с ръка. Момчето отново се засмя със същия смях, в който ръмженето надделяваше над кискането, а после с друго удивително бързо движение изчезна сред гъвкавите стъбла на папратите.