— Какво необикновено диво животно! — каза си Ван Чийли, когато се изправи на крака. В същия миг се сети за думите на Кънингам: „В твоята гора има див звяр.“
Докато крачеше бавно към къщи, Ван Чийли прехвърляше в главата си разни местни случки, които биха могли да имат връзка със съществуването на този изумителен млад дивак.
Напоследък като че ли намаляваше броят на дивеча в гората; от чифлиците изчезваха домашни птици, зайците необяснимо оредяваха, а бе дочул и оплаквания за отмъкнати агнета. Възможно ли бе този див юноша наистина да ловува в околността с добре обучено бракониерско куче? Бе споменал, че нощем ловува „на четири крака“, но, от друга страна, загадъчно бе намекнал, че никое куче не би припарило до него, „особено пък нощно време“. Изобщо цялата работа беше много странна. Докато си припомняше различните грабежи, извършени през последния месец-два, Ван Чийли изведнъж се вцепени; не само краката, но и мислите му замръзнаха на място. Ами детето, което изчезна от мелницата, и то тъкмо преди два месеца? Общоприетата версия беше, че е паднало във воденичния улей и водата го е отнесла, ала майката упорито твърдеше, че е чула писък не откъм водата, а от другата страна на къщата, която граничеше с гората. Разбира се, това бе просто немислимо, но на Ван Чийли му се искаше момчето да не бе подхвърлило онази зловеща забележка, че е яло детска плът преди два месеца. Такива страшни неща не бива да се казват дори на шега.
Противно на установения си навик Ван Чийли нямаше никакво желание да се разприказва за своята горска находка. Положението му на общински съветник и мирови съдия изглеждаше някак застрашено от факта, че гората, която бе негова собственост, подслоняваше такава съмнителна личност; дори не бе изключено съседите да го отрупат със солидни искове за обезщетение заради плячкосаните агнета и пилета. Тази вечер той бе необичайно мълчалив.
— Да не си си глътнал езика? — попита леля му. — Ще рече човек, че си срещнал вълк.
Ван Чийли, който не знаеше тази стара поговорка, намери думите й за доста глупави; ако наистина беше видял вълк в собствената си гора, езикът му неспирно щеше да мели за случката.
Докато закусваше на следващата сутрин, Ван Чийли усети, че тревожното чувство, което вчерашният епизод бе оставил у него, още не се е изпарило. Той реши да отиде с влака до съседния град, да изнамери Кънингам и подробно да го разпита какво всъщност го е подтикнало да спомене за някакъв див звяр в гората. Щом взе това решение, присъщото му бодро настроение отчасти се възвърна и той даже си затананика една весела мелодийка, отправяйки се към всекидневната, за да изпуши обичайната си цигара. Когато влезе в стаята, мелодията рязко стихна, за да даде път на едно благочестиво възклицание. На дивана, протегнало се грациозно в поза, издаваща подчертано безгрижие, лежеше момчето от гората. Сега бе по-сухо, отколкото предния път, но иначе в тоалета му друга видима промяна нямаше.
— Как смееш да идваш тук? — попита Ван Чийли разярено.
— Нали ми каза, че не бива да оставам в гората — отвърна момчето, без да трепне.
— Но не съм ти казвал да идваш тук. Я си представи, че леля ми влезе и те види!
С цел да смекчи последиците от подобна катастрофа Ван Чийли побърза да прикрие поне частично голотата на неканения си гост със страниците от един брой на Морнинг пост. В този миг леля му влезе в стаята.
— Това тук е един нещастен юноша, който се е заблудил в гората, а си е загубил и паметта. Не знае нито кой е, нито откъде е — отчаяно се впусна да обяснява Ван Чийли, без да откъсва загрижен поглед от лицето на безпризорното момче, за да види дали към другите му дивашки наклонности няма да се прибави и неуместна откровеност.
Мис Ван Чийли бе силно заинтригувана.
— Може би на долните му дрехи са избродирани някакви инициали — предположи тя.
— Както изглежда, и тях е загубил — отвърна племенникът й, като трескаво се опитваше да задържи броя на Морнинг пост на мястото му.
Мис Ван Чийли бе готова да приеме едно голо бездомно дете със същата топлота, която би проявила към изгубено коте или изоставено кученце.