— Трябва да направим за него всичко, което е по силите ни — заяви тя.
За съвсем кратко време човекът, пратен до жилището на енорийския пастор, който имаше прислужник на приблизително същата възраст, се завърна с костюм, придружен от необходимите принадлежности, като риза, обувки, яка и прочие. Въпреки че бе облечено, измито и натъкмено, в очите на Ван Чийли момчето имаше все така тревожно необичаен вид. Затова пък лелята реши, че е мил и сладък юноша.
— Докато разберем кой е всъщност, ще трябва да го наричаме някак — каза тя. — Мисля, че Гейбриъл-Ърнест ще ни свърши работа. И двете имена са добри и прилични.
Ван Чийли се съгласи, но вътрешно се съмняваше, че самият кръщелник е добър и приличен. Опасенията му далеч не отслабнаха от факта, че собственият му кокершпаньол, възстаро куче с улегнал нрав, бе излетял като стрела от къщата при появата на момчето и сега упорито се свиваше в дъното на градината, разтреперан и скимтящ, а канарчето, което обикновено употребяваше вокалните си способности със същото усърдие като стопанина си, сега едва успяваше да издаде по някое уплашено писукане. Всичко това още повече затвърди решението на Ван Чийли да се консултира с Кънингам, без да губи време.
Когато се отправи към гарата, леля му тъкмо уговаряше Гейбриъл-Ърнест да й помогне в посрещането на невръстните членове на нейното неделно училище, които трябваше да дойдат на чай същия следобед.
Отначало Кънингам не бе никак словоохотлив.
— Майка ми почина от някакво мозъчно заболяване — обясни той, — затова ще разбереш, надявам се, желанието ми да пропъждам от мислите си всички невъзможни и фантастични неща, които съм видял или мисля, че съм видял.
— Но какво всъщност си видял? — настояваше Ван Чийли.
— Онова, което смятах, че съм видял, бе нещо толкова необикновено, че никой здравомислещ човек не би могъл да го приеме за действителност. Последната вечер, когато ти гостувах, бях застанал до оградата на овощната градина, полускрит зад живия плет, любувайки се на гаснещите лъчи на залеза. Изведнъж забелязах едно голо момче, навярно плувец, решил да се изкъпе в някой близък вир — поне така помислих. Стоеше на открития склон и също наблюдаваше залеза. Позата и външността му тъй силно напомняха за някой див фавн от езически мит, че веднага ми се прииска да го уговоря да ми позира. Още малко, и щях да го заприказвам. Ала точно тогава слънцето потъна зад хоризонта и всички оранжеви и розови отблясъци се стопиха, за да остане студен и сив пейзаж. В същия миг се случи нещо поразително — момчето също изчезна!
— Какво! Просто се превърна в нищо, тъй ли? — попита Ван Чийли възбудено.
— Не, и тъкмо това е най-страшното — отвърна художникът. — На голия склон, където момчето бе стояло само допреди миг, стърчеше огромен вълк с тъмна, почти черна козина, блестящи зъби и жестоки жълти очи. Може да си мислиш, че…
Ала Ван Чийли нямаше време за такива безплодни занимания, като мисленето. Той вече тичаше с всички сили към гарата. Веднага отхвърли като явно неприемлива идеята да пусне телеграма. Текстът „Гейбриъл-Ърнест е върколак“ би бил отчайващо несполучлив опит да се обясни ситуацията; леля му щеше да реши, че това е кодирано съобщение, към което той е пропуснал да приложи схемата за разшифроване. Единствената му надежда бе да успее да се прибере вкъщи преди залез слънце. Кабриолетът, нает на гарата, го понесе с мъчително бавна, както му се стори, скорост по селските пътища, изпъстрени с розови и морави отблясъци от залязващото слънце. Когато пристигна, завари леля си да разтребва масата, прибирайки неизядените кифлички и мармалада.
— Къде е Гейбриъл-Ърнест? — почти изкрещя той.
— Тръгна да изпрати детенцето на семейство Тууп — отвърна леля му. — Понеже взе да се смрачава, реших, че не е безопасно да се прибира само. Какъв прекрасен залез, не мислиш ли?
Ала Ван Чийли, макар да не беше никак безразличен към заревото на западния хоризонт, не остана да обсъжда красотата му. С непривична бързина той хукна по тясната алея, която водеше към дома на Тууп. От едната страна бе воденичната бара, а от другата се издигаше незалесен склон. На небето все още се виждаше едно мъничко крайче от аленото слънце, а следващият завой на пътя трябваше да разкрие пред погледа му злополучно подбраната двойка, която той се мъчеше да догони. Тогава цветовете изведнъж се стопиха и някаква сива светлина бързо заля целия пейзаж. Ван Чийли чу пронизителен, изпълнен с ужас писък и спря да тича.
Никой повече не видя нито детето на Тууп, нито Гейбриъл-Ърнест. Намериха само разхвърляните дрехи на последния, поради което всички предположиха, че детето е паднало във водата, а юношата се е съблякъл и е скочил след него в напразен опит да го спаси. Ван Чийли и неколцина работници, които се намираха наблизо в момента на произшествието, потвърдиха, че са чули силен детски писък точно край мястото, където бяха открити дрехите. Мисис Тууп, която имаше още единайсет деца, прие загубата с подобаващо примирение, ала мис Ван Чийли искрено оплакваше изчезналия си храненик. По нейна инициатива в енорийската църква бе поставена надгробна плоча в памет на „Гейбриъл-Ърнест, незнайно момче, което храбро пожертва своя живот заради друг“.