Каза нещо, но не го разбрах. Не беше на английски. Това обаче нямаше никакво значение.
Вниманието ми бе погълнато от него. На гърба си имаше тънък ярък плат, пристегнат с каишки от китките до кръста. Имаше и две крила, прикачени също с каишки. За да стои във въздуха, леко ги размахваше. Не беше трудно. Гравитацията на Гейтуей беше много малка. Гледката беше съвсем необичайна. Казах му:
— Извинете за безпокойството. Искам само да попитам как да стигна до хоризонт „Таня“. — Опитах се да прикрия изненадата си, но не успях.
Усмихна се! На гладкото му лице се разкриха бели зъби. Под късо подстриганата бяла коса проблясваха лъскави черни очи. Промъкна се край мен, излезе в коридора и отговори на отличен английски:
— Хванете първия тунел вдясно докато стигнете до следващата звезда и там свийте по втория вляво. Маркирано е. — След това посочи с глава по посока на звездата.
Благодарих му и го оставих да пърха във въздуха. Искаше ми се да се обърна и да го видя още един път, но не беше прилично. Не бях допускал, че на Гейтуей може да има сакати.
Колко наивен съм бил тогава.
След срещата си с него научих за Гейтуей нещо, за което статистиката мълчеше. Статистиката дава верни данни, които ние, бъдещите изследователи, както и огромното мнозинство, желаещи да станат такива, внимателно проучвахме. Около осемдесет процента от корабите се завръщаха без своя екипаж. Приблизително петнайсет процента изобщо не се завръщаха. Така че средно само един от всеки дванайсет изследователи, заминали на мисия, се връщаше с нещо, от което Гейтуей, а следователно и човечеството, можеше да има полза. Повечето от завърналите се изследователи са доволни, ако получат достатъчно, за да могат да платят престоя си на Гейтуей.
———————————————
С цел покриване на разходите за поддържане на Гейтуей всеки е длъжен да плаща дневна такса за въздух, поддържане на необходимата температура, административни и други услуги.
Ако сте гост, тези разходи са включени в хотелската ви сметка.
Разходите за изследователите се превеждат по сметка. По желание таксата може да се предплаща до една година. Неплащането на дневната такса води до незабавно изгонване от Гейтуей.
Забележка: Не се гарантира наличието на кораб, който да приеме изгонените лица.
———————————————
Ако имате нужда от здравна помощ, докато сте навън… тогава е трудно. Болницата „Последна“ е обзаведена не по-лошо от всяка друга. За да получите помощ обаче, ще трябва да отидете в нея. А полетът ви може да продължи с месеци. Ако пострадате в крайната точка на маршрута, а обикновено става точно така, тогава до завръщането ви на Гейтуей не може да се направи кой знае колко много. А когато се завърнете, може да се окаже, че е много късно, за да могат да ви възстановят напълно и дори да ви спасят живота.
За връщане там, откъдето сте пристигнали, не се плаща. Почти винаги ракетите пристигат по-пълни, отколкото се връщат. На това му казват фира.
Връщането е безплатно… но към какво?
Когато стигнах хоризонт „Таня“ пуснах въжето, което води надолу, влязох в един тунел и се блъснах в човек с кепе и лента на ръкава. Беше полицай на Корпорацията. Не говореше английски, но посочи с ръка, а ръстът му внушаваше доверие. Сграбчих въжето, водещо нагоре, слязох на следващия хоризонт, отидох до друга проходна шахта и отново опитах.
Единствената разлика беше в това, че този път полицаят говореше английски.
— Тук е забранено — каза полицаят.
— Искам само да видя корабите.
— Разбирам. Само че не мога да ви разреша.Трябва да имате синя значка — отговори той и добави: — Тя показва, че сте специалист на Корпорацията. От екипаж на кораб или сте изкарали летателния курс?
— Но аз съм от екипаж.
Полицаят се ухили.
— Вие не сте ли от новопристигналите? Приятел, та вие сте още заек! От летателен екипаж ще бъдете едва тогава, когато се запишете за полет. Върнете се обратно.
Казах примирено:
— Надявам се, че разбирате какви чувства изпитвам! Искам да хвърля само един поглед.
— Не може, преди да сте завършили курса. Пък и по време на курса ще ви довеждат тук. А после? После ще видите повече, отколкото желаете.
Поспорих още малко, но аргументите му бяха толкова силни, че беше безсмислено. Когато се пресегнах да се хвана за издигащото се въже, тунелът като че ли се разлюля и дочух взрив. За момент помислих, че астероидът е взривен. Погледнах полицая, а той вдигна рамене и отбеляза недружелюбно: