— Казах само, че не можеш да ги видиш. Не съм казал, че не можеш да ги чуеш.
Преглътнах едно „Ау“ или „Боже Господи“, което — аха — да изскочи и запитах:
— Закъде, предполагате, че замина?
— Ще се върне след шест месеца. Тогава може би ще разберем.
В току-що чутото нямаше нищо, което да ме кара да се чувствам щастлив. И въпреки всичко бях щастлив. След всичките онези години, прекарани в мините на Земята, бях не просто на Гейтуей, а там, откъдето безстрашни изследователи предприемаха пътувания, които можеха да им донесат слава и много пари. Рисковете бяха без значение. Тук наистина можеше да се живее пълноценно.
Потънал в такива мисли, не обръщах внимание накъде се движех и отново пак се изгубих. Десет минути по-късно достигнах до хоризонт „Неподготвени“.
Видях Дейн Мечников да се отдалечава от моята стая. Изглежда, не ме позна. Вероятно щеше да ме отмине, ако не бях протегнал ръка.
— Хм — изръмжа той, — закъсня.
— Слязох до ниво „Таня“. Исках да видя корабите.
— Хм. Няма да можеш да отидеш там, преди да получиш синя значка или гривна.
Това вече знаех. Тръгнах след него, без да правя повече опити да го заговоря.
Мечников беше блед мъж с изключение на чудесните му, добре поддържани мустаци, които следваха линията на брадичката. Изглежда, бяха напомадени, защото всеки мустак стоеше така завит, сякаш водеше свой самостоятелен живот. „Напомадени“ не беше най-точната дума. В мустаците му бе пъхнато нещо еластично, което се движеше заедно с Дейн, а когато говореше или се усмихваше, мускулите, свързани с долната му челюст, правеха мустаците да подскачат и да плуват. Стигнахме до „Синия ад“ и той най-сетне се усмихна. Мечников поръча по едно питие, плати и старателно ми обясни, че имало такъв обичай, но обичаят предвиждал само по едно. Второто поръчах аз. Когато поръчах и третото, без да ми е ред, отново се усмихна.
Шумът в „Синия ад“ беше толкова голям, че трудно можеше да се говори. Успях само да му кажа, че съм чул за някакъв полет.
— Вярно е — потвърди Мечников и вдигна чаша. — Да се надяваме, че ще бъде успешен.
На ръката му видях шест гривни от хичиянски метал, които излъчваха синкаво сияние. Докато поглъщаше питието си, леко издрънчаха.
— Тези гривни — попитах аз — наистина ли са онова, което предполагам? По една за всеки полет?
Мечников допи чашата си и отговори:
— Точно така. А сега отивам да танцувам — заяви той и се насочи към една жена в блестящо розово сари. Проследих го с поглед. Явно не беше от приказливите.
От друга страна, при толкова много децибели шум не можеше и много да се разговаря. Дори не можеше да се танцува както трябва. „Синия ад“ беше горе, в центъра на Гейтуей, част от вретеновидната пещера. Там ротационната гравитация беше толкова малка, че човек тежеше не повече от килограм-килограм и половина. Ако някой се опиташе да танцува валс или полка, той щеше да литне. Затова се танцуваха само онези танци без докосване, които се играят в долните класове на гимназиите и четиринайсетгодишните кавалери не бяха принудени да вдигат нагоре глава, за да гледат в очите четиринайсетгодишните си дами. Просто си стоите на едно място, а главата, ръцете, раменете и хълбоците движите накъдето си искате. Лично аз не обичам този вид танци. Обичам да притискам партньорката си. Но какво да се прави. Човек не може да има всичко. Във всеки случай обичам да танцувам.
———————————————
Гейтуей е изкуствено създаден от така наречените хичиянци. Изглежда, че е бил изграден около астероид или ядро на нетипична комета. Никой не знае кога точно е станало това, но със сигурност преди възникването на човешката цивилизация.
Външните условия на Гейтуей приличат много на тези на Земята, с изключение на гравитацията, която е много малка. (В действителност въобще няма гравитация, но центробежната сила от въртенето на Гейтуей създава подобен ефект.) Ако идвате от Земята, през първите няколко часа ще ви бъде трудно да дишате поради ниското атмосферно налягане. Парциалното налягане на кислорода обаче е подобно на това на Земята на височина 2000 метра и е напълно достатъчно за всички хора с добро здраве.
———————————————
В другия край на стаята видях Шери да танцува с една по-възрастна жена. Сигурно беше нейната наставничка.
— Какви са първите ти впечатления? — извиках аз.
Шери кимна с глава и отговори нещо, но не можах да чуя какво. Танцувах с една грамадна черна жена, която носеше две сини гривни, след това с Шери, а после с едно момиче, което Дейн Мечников ми натресе. Очевидно искаше да се отърве от нея. По-късно танцувах с една висока жена с волево лице и с най-гъстите черни вежди, които някога съм виждал под женска прическа. (Беше с две плитки, пуснати назад, които се носеха подир нея, докато танцуваше.) Тя също имаше на ръката си две гривни. А между танците си пийвах.