———————————————
На хичиянците обаче са им трябвали пет. Означава ли това, че те са могли да възприемат пет измерения? Мечников отрича възможността…
Както и да е. След като сте фиксирали първите пет цифри, останалите седем можете да избирате произволно и въпреки това съвсем сигурно е, че ще излетите, ако натиснете бутона „старт“.
Онова, което обикновено се върши — или поне, което програмистите от Корпорацията записват на маршрутния ви лист, че трябва да извършите — е да изберете четири произволни цифри. После завъртате петата цифра, докато се получи розово светене. Понякога е слабо, друг път по-силно. Ако след това натиснете овалната част под бутона, започват да се появяват и останалите цифри, а яркостта на светене нараства. Накрая светлината става неприятно розова и неприятно ярка. Според Мечников овалната част представлява прибор за фина настройка. Машината коригира човешките грешки — извинявайте, искам да кажа хичиянските грешки — така че, когато избрания от вас курс е близко до целта, тя сама извършва необходимата донастройка. Кой знае, може и да е прав?
(Естествено разбирането на всяка стъпка от тази операция е заплатено с много труд, време, пари и по-голяма част от тях и с човешки животи. Работата на изследователя наистина и сега е свързана с опасност. Но за първите изследователи това е било чисто самоубийство.)
Понякога можеш да изпробваш всички възможни комбинации с петата цифра, без да постигнеш никакъв резултат. Тогава не ти остава нищо друго, освен да изпсуваш и да започнеш всичко отначало. Променяш една от първите цифри и започваш отново да пробваш. Става за секунди, но летците-изследователи са загубили стотици часове за избиране на нов курс, преди да успеят да получат добър цвят.
Когато дойде време аз да летя, летците-изпитатели и програмистите на маршрути бяха разработили почти двеста възможни настройки с добър цвят. Част от тях още не бяха изпробвани, а имаше и такива, от които корабите не се бяха завърнали.
Когато обаче седнах във видоизменената седалка на онзи хичиянски кораб, всичко това за мен беше съвършено ново. Не зная дали можете да разберете как се чувствах тогава!
Искам да кажа, че седях на място, на което преди половин милион години е седял някой хичиянец. Пред мен се намираше селектора на курс. Корабът можеше да отиде където поисках. Навсякъде! Ако изберях подходящ курс можех да отида до Сириус, Процион и дори до Магелановите облаци.
Учителката се измори да виси надолу с главата, вмъкна се в модула и се долепи зад мен.
— Твой ред е, Бродхед — обърна се тя към мен, опряла гръд до гърба ми.
Не обичах да се допират до мен. Попитах:
— Няма ли някакъв начин да се разбере какъв е курсът?
— Сигурно има — отговори тя, — при условие че сте хичиянец и умеете да пилотирате.
— Ами ако вместо един цвят светне друг, значи ли това, че курсът ще бъде по-дълъг или по-къс?
— Досега още никой не е успял да разбере това, Разбира се, в тази насока се работи. Една цяла група се занимава с програмиране и съпоставяне на докладите от полетите и настройката на избрания курс при излитане. Засега обаче не са получени никакви резултати. А сега да продължим заниманието, Бродхед. Хвани здраво първото колело, онова, на което другите се упражняваха. Завърти го! Ще ти трябва повече сила, отколкото предполагаш.
Опитах се да го завъртя. Всъщност се страхувах да натисна достатъчно силно. Тя се наведе над мен, сложи ръка върху моята и тогава разбрах, че приятната миризма на мускусово масло, която бях усетил преди малко, идваше от нея. Не беше обаче само мускусово. Нейните феромони дразнеха обонянието ми. Всичко това беше много приятно сред вонята на Гейтуей.
Мъчих се цели пет минути, без да успея да получа някакъв цвят, докато на края тя ме изгони и отново извика Шери.
Когато се върнах в стаята си, всичко беше почистено. Изпълнен с благодарност се чудех кой ли ще да е свършил това, но бях много уморен, за да продължавам да се напрягам. Много е уморително, докато се свикне с малката гравитация. Човек непрекъснато се напряга повече, отколкото трябва, защото не е усвоил техниките на пестеливо движение.
Завързах хамака си и тъкмо бях почнал да задремвам, когато чух леко почукване на вратата и гласа на Шери:
— Боб?
— Какво?
— Спиш ли?
Очевидно не спях, но отговорих така, както тя очакваше:
— Не. Само лежах и си мислех.
— И аз правех същото… Боб.
— Така ли?
— Ще ме приемеш ли в твоя хамак?