— Чудесно — отговорих аз на поканата. — Мога ли да доведа и Шери?
— О, разбира се. Мисля, че тя и без друго ще дойде. Ако не възразяваш, там можеш да ме черпиш едно питие. Сега ми помогни с този багаж.
Беше събрал изненадващо много предмети. Просто не можех да разбера как бе успял да побере всичко това в такава малка стая: три големи чанти, натъпкани догоре с холодискове и холовидео, книги и магнитни ленти със записи на книги. Взех саковете. На Земята едва ли бих могъл да ги повдигна — вероятно щяха да тежат по шейсет килограма, но на Гейтуей това не беше проблем. Можех да ги тегля като на буксир по коридорите и да ги вкарам в проходната шахта. Никак не беше трудно. Всъщност трябваше да се справям само с обемиста маса, докато на Мечников му се налагаше да носи предмети с необичайна форма и при това чупливи. Пренасянето ни отне почти един час. Багажа занесохме на един участък на астероида, който не бях виждал по-рано. Там една възрастна пакистанка го прие, даде на Мечников някаква разписка и го помъкна по един коридор, гъсто обрасъл с лози.
— Ох — изсумтя той, — благодаря.
— Няма защо. — Тръгнахме обратно към проходната шахта.
По пътя разговаряхме — нещо необичайно за Мечников. Предполагам, че бе израз на благодарност. Попита ме:
— Как намираш курса?
— Искаш да кажеш, че съм го завършил, а все още не умея да летя с тези кораби?
— Е, разбира се, че не умееш да летиш — отговори той раздразнено. — Целта на курса не е такава. Той дава само обща представа. Практиката ще те научи. Всъщност трудно е само с обслужващия модул. За всеки случай си получил касети със запис от курса, нали?
— О, да. — Имах шест такива касети. При завършване на едномесечния курс всеки от нас получи комплект касети. В тях беше записано всичко казано на лекциите плюс редица допълнителни неща по управлението, които Корпорацията може би бе въвела на борда на хичиянския кораб, а може би предвиждаше да въведе.
— Пускай си ги — посъветва ме той. — Ако имаш малко акъл в главата, ще си ги вземеш на борда на кораба. Там ще имаш предостатъчно време да ги прослушваш. През по-голяма част от полета корабите не се нуждаят от човешка намеса.
— И по-добре — отбелязах малко колебливо аз.
— Довиждане. — Той махна с ръка и се спусна с въжето надолу без да обърне глава. Бях се съгласил да получа питието, което ми дължеше на празненството. Там на него то нямаше да му струва нищо.
Поскитах малко напосоки покрай стрелката със звезда и попаднах в някакви тунели, които миришеха на мухъл и прах и в които нямаше много хора. После прекосих една ненаселена секция, очевидно източноевропейска. Езикът ми беше непознат, а многото табели по обраслите с бръшлян стени бяха написани на азбука, която ми приличаше на кирилица и дори на още по-малко позната. Стигнах до някаква проходна шахта, помислих малко и се хванах за изкачващото се въже. Най-лесният начин да се ориентираш на Гейтуей е да се издигнеш до „Вретеното“, където завършваше изкачването „нагоре“.
Този път обаче се оказа, че минавам покрай Централния парк. Моментално пуснах въжето, за да поседна за малко под някое дърво.
Централният парк всъщност не е никакъв парк. Това е един голям тунел недалече от ротационния център на астероида, който е предназначен само за растителност. Там открих портокалови дървета, което обяснява произхода на портокаловия сок в ресторанта, лозя, папрати и мъхове, но никаква трева. Не зная защо! Може би засаждат само такива растения, които могат да растат при синята светлина, излъчвана от хичиянския метал наоколо и вероятно не са намерили такъв сорт трева, която да извършва ефективна фотосинтеза при тези условия. Този парк е създаден предимно да поглъща въглеродния двуокис и доставя така необходимия кислород. Бил е създаден, преди да се захванат със засаждане на растения по останалите тунели. Паркът убиваше и миризмите, или по-точно се очакваше да направи това. Накрая той беше и източник на известно количество храна. Дължината му достигаше осемдесет метра, а височината колкото два човешки боя. Беше достатъчно широк за няколко виещи се пътечки. Всички тези насаждения растяха в нещо, което много приличаше на истинска земна почва. В действителност това беше хумус, получен от канализационната тиня от жилищата на две хиляди души, но нито видът й, нито пък миризмата не издаваха истинския й произход.
Първото голямо дърво, под което реших да си почина, се оказа неподходящо. Беше черница, под която имаше опънати мрежи за събиране на падналите плодове. Отминах го и на пътеката съгледах жена с дете.