Тази нощ заведох Шери на прощалното празненство на Дейн Мечников. Клара също беше там, по-елегантна от всеки друг път, облечена в костюм и панталон с гол пъп.
— Не знаех, че познаваш Мечников — казах аз.
— Кой е той? Искам да кажа, че мен ме покани Тери. Ще влезеш ли?
Тържеството вече се бе пренесло в тунела. Надникнах през вратата и се изненадах, като видях колко просторно беше вътре. Тери Якамора имаше две стаи, всяка от тях повече от два пъти по-голяма от моята. Имаше и самостоятелна баня с истински душ.
— Хубаво жилище — отбелязах завистливо аз и тогава открих още нещо, което някой от гостите каза: „Клара живеела точно под тунела“. Това промени мнението ми за нея. Щом можеше да си позволи да живее в район с такива скъпи наеми, защо стои все още на Гейтуей? Защо не се върне там, откъдето е дошла, да си харчи парите и да си гледа живота? Но въпроса можеше да се разглежда и от друга страна. Ако все още стоеше на Гейтуей, защо се шляеше? За да може да си плаща таксата на Корпорацията, трябваше да работи като помощник-инструктор, вместо да си опита щастието с някоя мисия. Не можах да я попитам. През по-голяма част от времето тя танцува с Тери Якамора и другите от заминаващия екипаж.
Загубих следите на Шери, но след един бавен, почти неподвижен фокстрот тя дойде при мен с партньора си. Беше много млад мъж — почти момче. Изглеждаше около деветнайсетгодишен.
Струваше ми се, че бях го виждал: тъмна кожа, почти бяла коса, брада, която се сливаше с късите му дъгообразни мустачки. Не беше дошъл с мен от Земята, но бях го виждал. Шери ни представи:
— Боб, познаваш ли се с Франческо Херейра?
— Мисля, че не.
— Той е от бразилския стражеви кораб. — Тогава си спомних. Беше от инспекторите, които преди няколко дни проверяваха опечените късчета месо на пострадалия кораб. Лентите на ръкава му показваха, че е артилерист на торпедо. Екипажите на тези кораби, които охраняваха Гейтуей, имаха понякога почивни дни. В деня на нашето пристигане той изпълняваше обичайната си задача по охрана на астероида. Точно в този момент някой пусна хора и след като ги изиграхме, двамата с Херейра се оказахме един до друг, малко позадъхани, опрени на стената, за да не пречим на останалите. Казах му, че съм го видял на пострадалия кораб.
— А, да, мистър Бродхед? Спомням си.
— Тягостна работа, нали? — казах аз, колкото да не мълча.
Предполагам, че беше пил достатъчно много, за да си направи труда да ми отговори.
— Вижте, Бродхед — започна той надълго и нашироко, — техническото описание на тази част от нашата работа е „претърсване и регистриране“. Не винаги е толкова лошо. Например не след дълго вие също ще излезете и когато се върнете, аз или някой от моите колеги ще извърши такова претърсване, мистър Бродхед. Ще обърна обратно джобовете ви, ще претегля, ще измеря и ще фотографирам всичко на вашия кораб. Това се прави, за да се гарантира, че не криете нещо ценно, което по-късно ще изнесете от Гейтуей, без да сте заплатили дължимото на Корпорацията. След това аз ще опиша всичко, което съм намерил. Ако не съм намерил нищо, във формуляра ще запиша „нищо“. После друг, произволно избран човек от друг стражеви кораб ще извърши съвсем същата процедура. Така че, в нещата ви ще се ровичкат двама души.
— Не звучи много приятно, но пък и не чак толкова лошо, колкото си мислех отначало — отбелязах аз.
Усмихна се. На лицето му грейнаха бели, много дребни зъби.
— Когато изследователят, когото трябва да претърсвам, е Шери или Клара не е лошо, даже никак не е лошо. Може дори да се каже, че е приятно. Да претърсвам мъже обаче не ми е много интересно. Особено пък ако са мъртви. Били ли сте някога сред пет човешки трупа, стоели небалсамирани три месеца? Надявам се това никога да не се повтори.
Дойде Шери и го покани отново да танцуват. Празненството продължаваше.
Оказа се, че постоянно имало такива сбирки, само че ние, зайците, все още не се бяхме включили в мрежата. С наближаване на края на нашето обучение имахме все повече познати и все по-често участвахме в празненства. Празненства се правеха не само при излитане, правеха се и при завръщане, само че те бяха по-малко от първите. Дори и когато екипажите се завръщаха, не винаги имаха основание да празнуват. Понякога бяха пътували толкова дълго, че бяха загубили контакт с всичките си приятели. Друг път, когато наистина бяха извадили голям късмет и бяха намерили нещо много ценно, те не искаха нищо; вземаха си възнаграждението, напускаха Гейтуей и поемаха обратния път към дома. Разбира се, имаше и случаи, когато те просто не можеха да участват в празненство, защото в интензивното отделение на болница „Крайна“ те бяха забранени.