— Теб питам. Боб.
— Не. Ще почакам нещо по-добро.
— Аз пък няма да чакам. Вече говорих с Уила Форхед и тя е съгласна. В най-лошия случай ще намерим някой друг — каза тя, като погледна към финландчето, а след това с пиянска усмивка отново погледна към монитора с полетите. — Бяхме си обещали да летим заедно, Боб.
Поклатих отрицателно с глава.
— Тогава остани да гниеш тук с приятелката си — избухна тя. — И тя е страхливка като теб.
Зорките ми вътрешни очи погледнаха Клара и по замръзналото, неподвижно изражение на лицето й изведнъж разбрах, че Шери беше права. Клара беше като мен. И двамата се страхувахме да заминем.
11.
— Зигфрид, страхувам се, че от този сеанс няма да има голяма полза. Съвсем съм изтощен. Сексуално, ако можеш да ме разбереш какво искам да кажа.
— Естествено, че разбирам, Боб.
— Нямам кой знае какво за разказване.
— Спомняш ли си някой сън, Боб?
Поразмърдах се върху кушетката. Случайно си спомних един-два. Отговорих му:
— Не. — Зигфрид непрекъснато ме кара да му разказвам сънищата си. Това не ми харесва.
Когато най-напред ме помоли, му казах, че рядко сънувам, но той търпеливо ми обясни:
— Мисля, че знаеш Боб, че всеки сънува. Може да не си спомняш, когато се събудиш, но ако се постараеш, ще си спомниш.
— Не, не мога. Ти можеш. Ти си машина.
— Зная, че съм машина, Боб, но сега говорим за теб. Съгласен ли си да направим един опит?
— Може би.
— Не труден. Сложи до леглото си молив и лист хартия. Сутрин, като се събудиш, най-напред запиши каквото си спомняш.
— Но понякога не мога да си спомня абсолютно нищо.
— Мисля, че си заслужава да опиташ. Боб.
Послушах го. И знаете ли? Започнах наистина да си спомням. Отначало само малка част от съня. Записвах си и разказвах на Зигфрид, а той беше много щастлив. Просто обича сънища.
Аз специално не виждах голяма полза от това… Е, в началото. Но после стана нещо, което ме накара да повярвам.
Една сутрин се събудих след един сън, който беше толкова неприятен и толкова реален, че за момент са запитах дали е сън или действителност и толкова ужасен, че не смеех да повярвам, че е било само сън. Толкова силно ме бе потресъл. Започнах бързо да записвам всички подробности, които си спомних. Тогава иззвъня пиезофона. Станах и отговорих. И знаете ли, в момента, в който вдигнах слушалката, го забравих. Целия! Нищо не можех да си спомня от него. Докато не погледнах написаното и тогава отново си го спомних.
Когато след един-два дена отидох при Зигфрид, пак го бях забравил. Сякаш никога не бях го сънувал. Но бях запазил листата и трябваше да му го прочета. Мисля, че това беше един от случаите, когато беше най-доволен както от себе си, така и от мен. Цял час се занимава с този сън. И в най-дребния детайл откриваше символи и значения. Вече не си спомням какви бяха, но добре помня, че не ми беше никак забавно.
Всъщност искате ли да знаете какво ми достави истинско удоволствие? Като излязох от неговия кабинет, хвърлих листа. Сега да ме убие човек не мога да си спомня какъв беше този сън.
— Виждам, че не искаш да разказваш сънищата си — нарушава мълчанието Зигфрид. — Има ли нещо, което желаеш да разкажеш?
— Всъщност няма.
Не каза нищо, но знаех, че изчаква аз да проговоря, да изтърся нещо, може би първото, което ми дойде наум, вероятно нещо глупаво, затова минавам в атака.
— Мога ли да ти задам един въпрос, Зигфрид?
— А нима някога не си могъл, Боб? — Мисля си, че понякога се опитва да се усмихне. Искам да кажа с истинска усмивка. Поне гласът му звучи така.
— Интересува ме какво правиш с всичко онова, което ти разказвам?
— Не съм сигурен, че разбирам въпроса ти, Роби. Ако питаш каква е програмата, в която постъпва информацията, отговорът е техническа.
— Не, не това имах предвид. — Изчаквам малко, за да си изясня въпроса като се чудех защо ли го задавам. Предполагам, че беше заради Силвия, която бе съгрешила католичка. Всъщност аз й завиждах за нейната вяра, за възможността да се изповядва и й казах, че е тъпо да се отказва от изповедта. Главата ми беше пълна със съмнения и опасения и не можех да се отърва от тях. Бих желал да можех да сваля това бреме от плещите си. Виждах как може да се изгради една идеална йерархична система, в която всички тези глупости от главата ми се изливат в изповедалнята, после енорийският свещеник ги прехвърля на епархийския монсеньор (или който е там след него, не съм запознат добре с църковната структура), той пък на папата, който представлява нещо като резервоар-утайник за цялата световна болка, мъка и вина, за да ги предаде направо на Господ. (Ако приемем, че съществува Господ, или поне адрес, означен като „Господ“, на който можете да изпратите всичко, от което искате да се разтоварите.)