— Интересно — каза Клара и се усмихна, за да покаже, че това е просто абстрактна гледна точка, която тя споделя, — дали точно това не се е случило на някои от онези, които не са се завърнали?
— Това е една чисто статистическа вероятност — каза Франси, като се усмихна, с което показа, че приема правилата на играта. Той упражняваше своя английски, който поначало беше доста добър, а сега вече нямаше дори и акцент. Франси владееше също немски, руски и знаеше доста много от някои други романски езици, като например португалски. Открихме го, когато с Клара правехме упражнения по касетата и установихме, че той разбира значително по-добре, отколкото ние. — И въпреки това хората пътуват.
Клара и аз замълчахме за момент, а после тя се засмя и подхвърли:
— Някои!
Бързо я прекъснах:
— Звучи така, сякаш искаш да пътуваш, Франси.
— Нима се съмняваш?
— Ами да, разбира се, другояче и не можеше да бъде. Имам предвид, че ти си в бразилския стражеви кораб. Ти не можеш да напуснеш, когато речеш, нали?
Той ме коригира.
— Мога да напусна, когато си пожелая, но след това просто няма да мога да се върна отново на тази работа.
— А дали тази цена не е много висока за теб?
— За това няма висока цена — отговори той.
— Дори — настоявах аз, — ако съществува риск да не се върнеш или да се върнеш като онези, които пристигнаха днес?
Беше се върнал един петместен, кацнал на някаква планета с растителност подобна на отровния бръшлян. Казват, че състоянието на екипажа било много тежко.
— Да, разбира се — отвърна Франси.
Клара започна да нервничи.
— Смятам да си лягам — каза тя.
В гласа й прозвучаха някакви нови нотки. Погледнах я и казах:
— Ще те изпратя до вкъщи.
— Не е необходимо. Боб.
— Все пак ще те изпратя — отговорих аз, като пренебрегнах намека. — Лека нощ, Франси. Ще се видим следващата седмица.
Клара вече бе изминала половината път до проходната шахта и трябваше да тичам, за да я догоня. Хванах се за въжето и казах:
— Ако наистина не желаеш да те изпратя, ще се върна в квартирата си.
Не ме погледна, но и не каза какво точно желае, така че слязох на нейния хоризонт и я последвах в жилището й. Във външната стая Кейти спеше дълбоко. Хюа дремеше пред холовидеото в спалнята. Клара освободи прислужничката и отиде да види дали е добре завито детето. Седнах на ръба на леглото и я зачаках.
— Може би съм пред мензис — каза Клара, когато се върна. — Съжалявам. Просто се чувствам нервна.
— Ако искаш, ще си отида.
— За Бога, Боб, престани да повтаряш едно и също!
Тя седна на леглото и се наклони към мен. Прегърнах я през раменете.
— Кейти е толкова сладка — въздъхна тя почти завистливо.
— Сигурно би искала да имаш свое дете, нали?
— Ще имам свое собствено — тя се облегна назад и ме повлече към себе си. — Само искам да зная кога. Това е всичко. Трябват ми много повече пари от тези, които имам, за да осигуря на детенцето добър живот. А пък годинките си вървят.
Полежахме малко така, после аз й прошепнах в ухото:
— И аз искам това, Клара.
Тя въздъхна отново и отвърна:
— Мислиш ли, че не знам?
Изведнъж лицето й отново доби напрегнато изражение и тя попита:
— Какво е това?
Някой лекичко чукаше на вратата. Не беше заключено. Никога не се заключвахме, но и никой не бе идвал без покана, а сега идваше.
— Стърлинг! — възкликна Клара. В един миг се преобрази в предишната Клара. — Боб, това е Стърлинг Франсиз, бащата на Кейти. Боб Бродхед.
— Здравейте — отвърна той. Беше много по-стар, отколкото си представях, че може да бъде бащата на това малко момиченце, най-малко на петдесет, но за годините си изглеждаше много по-стар и по-изтощен. — Клара — каза той, — решил съм да върна Кейти у дома със следващия кораб. Ако не възразяваш, ще я взема тази вечер. Не бих искал да го чуе от други хора.