Клара!
Спрях се по средата на алеята и хората се блъскаха в мен. Една дребничка стара дама в шорти с несигурни стъпки дойде при мен и ме попита:
— Да не ви е лошо?
Погледнах я и не й отговорих. После се обърнах и с бързи стъпки тръгнах обратно към кабинета на Зигфрид.
Беше празен. Нямаше дори една холограма. Изкрещях:
— Зигфрид! Къде по дяволите си се скрил?
Няма никого. Никакъв отговор. За първи път бях в тази стая, без тя да е подготвена за сеанс. Можех да видя какво представлява в действителност. Не беше нищо особено. Метални стени с отвори по тях за прожектори, постелка (истинска), шкаф с напитки (истински), няколко мебели, които мога да пипна или да използвам. И никакви следи от Зигфрид. Няма го дори стола, на който седи.
— Зигфрид, къде си?
Никакъв отговор.
Продължавам да крещя, а сърцето ми стига до гърлото, погледът ми помътнява.
— Зигфрид! — викам отново аз този път през плач и най-после се появява някаква мъгла, припламва светлина и се появява Зигфрид в неговия фройдистки костюм. Поглежда ме вежливо.
— Кажи, Боб, какво има?
— Зигфрид, аз наистина я убих! Нея я няма!
— Виждам, че си разстроен, Боб — казва той. — Можеш ли да ми кажеш какво те тревожи.
— Разстроен! Малко е да се каже, че съм разстроен. Та аз убих девет души, за да спася себе си! Може би не „истински“! Може би не „нарочно“! В техните очи обаче аз съм убиец, пък и в моите също.
— Боб — успокоява ме той, — вече обсъждахме всичко това. Тя все още е жива. Всички те са живи. За тях времето е спряло.
— Зная — ридая аз! — Не разбираш ли, Зигфрид. В това е цялата трагедия. Аз не само я убих. Аз продължавам да я убивам.
Зигфрид спокойно пита:
— Мислиш ли, че онова, което каза, е вярно, Боб?
— Тя мисли, че е вярно. Сега и винаги, докато съм жив. За нея това е станало не преди години, а само преди няколко минути и ще продължава, докато съм жив. Сега аз съм тук, на Земята, остарявам, опитвам се да забравя, а Клара е там на Стрелец YY, затворена като птичка в кафез!
Хвърлям се на голата пластмасова постелка и ридая. Малко по малко Зигфрид възстановява интериора в кабинета си, украсява го на едно или друго място. От тавана над главата ми висят декоративни вази, на стената има холоснимка на езерото Гарда в Сиримоне, виждат се кораби на подводни криле, платноходки, усмихнати хора, които се къпят.
— Пусни мъката да излезе, Боб — подканва ме тихо Зигфрид. — Пусни я навън.
— А ти какво мислиш, че правя? — Обръщам се по гръб на постелката и се взирам в тавана. — Бих могъл да преодолея болката, както и вината, Зигфрид, ако и Клара може да стори това. За нея обаче нищо не е минало. Тя е там, затънала във времето.
— Продължавай, Боб — окуражава ме той.
— Продължавам, Зигфрид, продължавам. В нейния ум всяка секунда е последната секунда — секундата, когато пренебрегнах нейния живот, за да спася своя. Аз ще живея, ще остарея и ще умра, преди тя да е изживяла половината от тази секунда, Зигфрид.
— Продължавай, Боб. Всичко кажи.
— Тя мисли, че аз съм я предал и тя го мисли сега, в този момент! Не мога да живея с тази мисъл.
Настъпва много, много дълго мълчание и най-накрая Зигфрид казва:
— Но ти живееш.
— Какво? — Умът ми се бе зареял на хиляди светлинни години.
— И с тази мисъл ти пак живееш, Боб.
— На това ти живот ли му казваш? — подхвърлям аз, после сядам и си изтривам носа с една от безбройните му кърпички.
— Реагираш много бързо на всичко, което казвам, Боб — отбелязва Зигфрид, — и затова понякога си мисля, че отговорът ти представлява контраудар. Ти отблъскваш с думи онова, което казвам. Нека веднъж да попаднем в целта, Боб. Позволи това да достигне до съзнанието ти. Ти живееш.
— Да, предполагам, че е така.
Доста вярно е, само че не е много утешително.
Още една продължителна пауза отново нарушена от Зигфрид:
— Боб, ти знаеш, че аз съм машина. Знаеш също, че моята задача е да се занимавам с човешки чувства. Аз мога да представям тези чувства с модели, мога да ги анализирам, мога да ги оценявам. Мога да върша всичко това за себе си. Мога да оценявам степента на емоциите. Вина? Това е нещо болезнено, но тъй като е болезнено, то може да промени поведението, то е модификатор. То може да ти повлияе и да те предпази от постъпки, създаващи чувство за вина, а това е нещо ценно както за теб, така и за обществото. Това обаче няма да се получи, ако не почувстваш тази вина, тази болка.