— Роб, днес не си много отзивчив — чух гласа му откъм края на постелката. Понякога държането му беше по човешки глуповато. Седнал в креслото, той почукваше с един молив и от време на време дяволито се усмихваше. — Защо просто не ми кажеш за какво мислиш?
— За нищо конкретно не мисля.
— Остави ума си да блуждае и ми съобщи първото, на което се спре, Боб.
— Спомням си… — казах и спрях.
— Какво си спомняш. Боб?
— Гейтуей?
— Звучи повече като въпрос, отколкото като съобщение.
— Може. Не съм виновен затова. Спомням си Гейтуей.
Имаше за какво да си го спомням. Оттам са ми и парите, и гривните, и всички други неща. Това беше, чакай да видя, на 31 ден от Орбита 21, което значи, като го пресметна, преди шестнайсет години и два месеца. Бях излязъл от болницата само за трийсет минути и не можех да чакам да си взема възнаграждението, защото трябваше да хвана кораба и да офейкам.
Зигфрид вежливо напомни:
— Моля те, Роби, кажи за какво мислиш.
— Мисля за Шикитей Бакин — отговорих аз.
— Да, спомням си, споменавал си го. И какво си мислиш за него?
Не отговорих. Старият сакат Бакин живееше в стая до моята, но не ми се щеше да обсъждам това със Зигфрид. При мисълта за Шики започнах да се гърча върху постелката и ми се доплака.
— Изглеждаш разстроен, Боб.
Отново не му отговорих. Шики беше почти единствената личност на Гейтуей, с когото се сбогувах. Беше странно, тъй като имаше доста голяма разлика в общественото ни положение. Аз бях космонавт-изследовател, а Шики беше най-обикновен боклукчия. Плащаха му колкото да преживява. Работата му не беше особено важна, но дори и на Гейтуей трябваше някой да събира боклука. Рано или късно Шики щеше да стане много стар или много болен, за да може да върши каквато и да е работа. Тогава, ако има късмет, ще го изхвърлят в откритото пространство и ще умре. Ако ли пък няма късмет, може би ще го изпратят на някоя планета. Не след дълго там също ще умре, но преди това, в продължение на няколко седмици, ще изживее ужаса на безпомощно, сакато същество.
И все пак беше ми съсед. Всяка сутрин още със ставането грабваше прахосмукачката и педантично почистваше всеки сантиметър от жилището си. Въпреки редовното почистване то беше замърсено от многото боклуци, които непрекъснато се носеха из въздуха на Гейтуей. След като почистеше идеално, дори и около корените на малките храстчета, които лично бе засадил и подкастрил, той вземаше шепа малки камъчета, капачки от бутилки и парченца хартия — същите онези, които само малко преди това бе почистил — и ги поставяше точно там, където са си били. Истински чудак! Никога не можах да разбера какъв е смисълът на това, но Клара казваше… казваше, че тя разбира.
— Боб, за какво мислеше точно сега? — попита Зигфрид.
Свих се на кълбо и смутолевих нещо.
— Не можах да разбера, Роби.
Нищо не бях казал. Чудех се какво ли е станало с Шики. Предполагам, че е умрял. Изведнъж ми стана много тъжно. Да умре толкова далече от Нагоя! Отново ми се доплака. Въртях се и се гърчех и не можех да заплача. Мятах се по постелката, докато ремъците, с които бях пристегнат, започнаха да скърцат. Нищо не помагаше. Болката и срамът не искаха да излязат. Бях доволен от себе си за голямото старание, с което се опитвах да разкажа какво чувствам, но трябва да си призная, че нямах никакъв успех, а мъчителното интервю продължаваше.
Зигфрид отново ме подкани.
— Боб, бавиш се с отговора. Да не би нещо да те спира?
Хитро се измъквам.
— Що за въпрос е това? Откъде да знам дали нещо ме спира? — Замълчах и започнах да ровя в най-скритите кътчета на мозъка си с надежда да намеря нещо за Зигфрид. Нищо не намерих. Отговорих категорично: — Мисля, че няма нищо такова. Не чувствам нещо да ме спира. По-скоро имам толкова много неща за казване, че не знам откъде да започна.
— Започни с кое да е, Боб. Разкажи за първото нещо, което ти дойде наум.
Това вече е чиста глупост. Откъде да знам, кое е първото нещо, след като всички щъкат като пощурели? Баща би? Майка ми? Силвия? Клара? Бедният безкрак Шики, който се опитва да се задържи във въздуха, като пърха с криле и обира паяжините във въздуха на Гейтуей като лястовичка в хамбар.
Насочих се към онази част от мозъка си, където знаех, че ще ме заболи. Беше ме боляло и по-рано. Преживяванията ми като малък, едва седемгодишен, когато марширувах в парка „Рок“ начело на група деца и се молех някой да ми обърне внимание. Или пък когато бях вън от реалното пространство и знаех, че сме попаднали в капан, а от нищото под нас, широко ухилена, се задаваше призрачна звезда. О, имах стотици такива спомени и всички те ми причиняваха болка. В указателя на паметта ми те са ясно обозначени: „болезнени“. Знаех къде да ги намеря, но не знаех как ще се почувствам, ако ги изкарам. Ако си стоят там, няма да има никаква болка.