Дефиницията на „успешна мисия“ беше доста разтеглива. Това означаваше, че корабът се е върнал, но нищо не се казваше колко души от екипажа са живи, нито пък в какво състояние са.
Излязохме от музея и мълчаливо се отправихме към проходната шахта.
Мислех си, че в казаното от Ема Фрост има много истина: човешката раса има остра нужда от онова, което изследователите биха могли да й дадат. Страшно много се нуждае. Човечеството гладува, а хичиянската технология може би ще направи живота по-поносим, ако изследователите успееха да открият нещо.
Дори ако трябваше да се заплати с цената на няколко живота.
Дори и ако в тези няколко живота влизаше живота на Клара, дори и моят собствен живот. „Бих ли желал, запитах се аз, моят син, ако някога имам син, да има детство като моето“?
Слязохме на хоризонт „Неподготвени“ и чухме гласове. Не им обърнах внимание. Продължавах да си мисля.
— Клара — наруших мълчанието аз, — хайде да…
Но Клара гледаше някъде зад мен.
— За Бога, Боб! — извика тя. — Погледни кой е там!
Обърнах се и видях Шики да пърпори с криле и да разговаря с една девойка. Изненадах се, когато я познах. Беше Уила Форханд. Тя ни поздрави смутено и същевременно развеселено.
— Какво става тук? — попитах аз. — Не излетя ли преди малко… може би преди осем часа?
— Десет — отговори тя.
— С кораба ли се случи нещо, та си се върнала? — запита Клара.
Уила унило се усмихна.
— Нищо му няма да кораба. Отидох и се върнах. Най-краткото пътуване досега. До Луната.
— Земната Луна?
— Същата — полагаше усилия да не се разсмее, или разплаче.
Шики каза успокоително:
— Сигурно ще ти дадат премия, Уила. Веднъж един екипаж отиде до Ганимед и корпорацията им даде да си разделят половин милион долара.
Тя поклати глава.
— Зная това не по-зле от теб, мили Шики. Да, ще ни дадат по нещичко, но то ще е толкова малко, че няма да стигне за нищо.
Ето това беше необичайното и изненадващото във Форхандови: винаги имаха предвид цялото семейство. Очевидно бяха много задружни, макар че не обичаха да говорят по този въпрос с чужди хора.
Потупах я по рамото с жест, изразяващ нещо средно между симпатия и съчувствие.
— Какво смяташ да правиш?
Тя ме погледна изненадано.
— Как какво? Вече се записах за друга мисия, вдругиден.
— Браво! — поздрави я Клара. — Значи ще имаш едновременно две празненства. По-добре да побързаме…
Един час по-късно, точно преди да заспим, Клара каза:
— Ти май искаше да кажеш нещо, преди да видим Уила?
— Забравих го — отговорих сънливо. Не бях го забравил. Знаех какво беше, но вече нямах желание да го кажа.
Имаше дни, в които възбудата ми беше толкова голяма, че ми идеше отново да предложа на Клара да пътува с мен. А имаше и дни, в които се завръщаше някой кораб с двама изгладнели до смърт, обезводнени изпитатели и дори без изпитатели, или дни, през които в определения за информация час съобщаваха номерата на полетите от последната година, смятани за неуспешни. Тогава бях готов окончателно да напусна Гейтуей.
През повечето дни ние просто отлагахме решението. Това никак не беше трудно. Приятно беше да се живее така — да изучаваме Гейтуей и да се изучаваме взаимно. Клара си нае домашна прислужница — една набита руса жена от мините за храна в Кармартен на име Хюа. Като се изключи това, че в шотландските заводи за едноклетъчен протеин използват каменни въглища вместо нефтени шисти, животът й беше съвсем като моя. Само дето бе пристигнала тук не с лотариен билет, а след двегодишна работа на търговски космически кораб. Тя дори не можеше да се върне вкъщи. Бе останала на Гейтуей, без да може да изплати на компанията дължимата от нея сума. Не можеше и да пътува, тъй като от единствения й полет се бе върнала със сърдечна аритмия, която понякога се подобряваше, но понякога дотолкова се влошаваше, че я вземаха за по една седмица в болница „Крайна“. Работата й беше да готви и почиства на Клара и на мен и да гледа малкото момиченце, Кейти Франсиз, когато баща й беше на работа, а Клара не искаше да се главоболи. Клара губеше доста много в казиното и всъщност не можеше да си позволи да има домашна прислужница, но тогава тя не би имала време за мен.
Онова, което ни позволяваше лесно да избягаме от собствената си съвест, беше умението ни да се преструваме един пред друг, а понякога дори и пред себе си,че всъщност се подготвяме сериозно за деня, когато ще се обяви подходящ полет.
———————————————
ЧОВЕШКИ ОРГАНИ за продажба или размяна. Всичките са добре подбрани. Най-добра оферта. Търсят се ляво сърдечно ухо, лява и дясна камера и съответните части. Телефон 88–703 за подбор за съвместимост.