— За това няма висока цена — отговори той.
— Дори — настоявах аз, — ако съществува риск да не се върнеш или да се върнеш като онези, които пристигнаха днес?
Беше се върнал един петместен, кацнал на някаква планета с растителност подобна на отровния бръшлян. Казват, че състоянието на екипажа било много тежко.
— Да, разбира се — отвърна Франси.
Клара започна да нервничи.
— Смятам да си лягам — каза тя.
В гласа й прозвучаха някакви нови нотки. Погледнах я и казах:
— Ще те изпратя до вкъщи.
— Не е необходимо. Боб.
— Все пак ще те изпратя — отговорих аз, като пренебрегнах намека. — Лека нощ, Франси. Ще се видим следващата седмица.
Клара вече бе изминала половината път до проходната шахта и трябваше да тичам, за да я догоня. Хванах се за въжето и казах:
— Ако наистина не желаеш да те изпратя, ще се върна в квартирата си.
Не ме погледна, но и не каза какво точно желае, така че слязох на нейния хоризонт и я последвах в жилището й. Във външната стая Кейти спеше дълбоко. Хюа дремеше пред холовидеото в спалнята. Клара освободи прислужничката и отиде да види дали е добре завито детето. Седнах на ръба на леглото и я зачаках.
— Може би съм пред мензис — каза Клара, когато се върна. — Съжалявам. Просто се чувствам нервна.
— Ако искаш, ще си отида.
— За Бога, Боб, престани да повтаряш едно и също!
Тя седна на леглото и се наклони към мен. Прегърнах я през раменете.
— Кейти е толкова сладка — въздъхна тя почти завистливо.
— Сигурно би искала да имаш свое дете, нали?
— Ще имам свое собствено — тя се облегна назад и ме повлече към себе си. — Само искам да зная кога. Това е всичко. Трябват ми много повече пари от тези, които имам, за да осигуря на детенцето добър живот. А пък годинките си вървят.
Полежахме малко така, после аз й прошепнах в ухото:
— И аз искам това, Клара.
Тя въздъхна отново и отвърна:
— Мислиш ли, че не знам?
Изведнъж лицето й отново доби напрегнато изражение и тя попита:
— Какво е това?
Някой лекичко чукаше на вратата. Не беше заключено. Никога не се заключвахме, но и никой не бе идвал без покана, а сега идваше.
— Стърлинг! — възкликна Клара. В един миг се преобрази в предишната Клара. — Боб, това е Стърлинг Франсиз, бащата на Кейти. Боб Бродхед.
— Здравейте — отвърна той. Беше много по-стар, отколкото си представях, че може да бъде бащата на това малко момиченце, най-малко на петдесет, но за годините си изглеждаше много по-стар и по-изтощен. — Клара — каза той, — решил съм да върна Кейти у дома със следващия кораб. Ако не възразяваш, ще я взема тази вечер. Не бих искал да го чуе от други хора.
Клара се протегна и ме хвана за ръка, без да ме погледне.
— Какво да чуе?
———————————————
Професор Хеграмет. Нямаме никаква представа как са изглеждали хичиянците, освен някои косвени заключения. Вероятно са били двуноги. Останалите от тях инструменти прилягат сравнително добре към човешките ръце; е, следователно са имали ръце, или нещо подобно на ръце. По външен вид, изглежда, доста са приличали на нас. Трябва да са били по-ниски — може би сто и петдесет сантиметра или по-малко. Имали са странни на вид задници.
Въпрос. Какво искате да кажете с това „странни на вид задници“?
Професор Хеграмет. Виждали ли сте как изглежда пилотското място в един хичиянски кораб? Това са две метални плочи, свързани под формата на буквата V. На тях не можете да седите дори и десет минути, без да ви се прищипе задника. Ето защо ние опънахме над тях мрежови седалки. Но това направихме ние, хората. На тях не им е било необходимо.
Телата им трябва да са изглеждали като на оса, с голям корем, стигащ до под бедрата и провиснал между краката.
Въпрос. Да не би да искате да кажете, че са имали и жило, също като осите?
Професор Хеграмет. Жило? Не, не мисля. Пък може и да са имали. А може и да са имали някаква тяхна система от полови органи.
———————————————
— За майка си. — Франсиз потри очи, после каза: — Не знаете ли? Джен е мъртва. Корабът й се върна преди няколко часа. Четиримата от обслужващия модул са се заразили с някакви гъбички. Подули се и умрели. Видях тялото й. Тя изглежда… — Франсиз замълча, а след малко продължи: — Най ми е мъчно за Аналия. Била е на орбита, докато другите са били долу, но е пренесла тялото на Джен. Мисля, че го е сторила в момент на умопомрачение. Защо й е трябвало? Било е твърде късно, за да има някаква полза за Джен… Е, все пак. Могла да пренесе само двама от тях. Толкова й позволявал фризерът, защото трябвало да има място и за храната й, разбира се. — Отново спря и този път изглежда не беше в състояние повече да говори.