Седях на края на леглото, докато Клара му помагаше да събудят детето и да го облекат, за да го заведат в неговото жилище. Докато бях сам, няколко пъти включвах пиезовизията и внимателно проучвах съобщенията. Когато Клара се върна вече я бях изключил и седях на леглото с кръстосани крака, потънал в мисли.
— Господи — промълви тя мрачно. — Ама че нощ! — Седна на другия край на леглото и продължи: — Вече не ми се спи. Ще се кача горе да спечеля на рулетка някой и друг долар.
— Недей — помолих я аз. Предната вечер бях седял до нея три часа и видях как спечели десет хиляди долара, а после загуби двайсет. — Имам по-добра идея. Хайде да се запишем за мисия.
Като чу това, тя се обърна към мен така енергично, че за момент отскочи от леглото.
— Какво?
— Да заминем.
Затвори за момент очи и без да ги отваря, попита:
— Кога?
— Полет 29–40. Петместен е и екипажът му е добър: Сам Кахане и приятелчетата му. Вече са се възстановили напълно и им трябват още двама души да си попълнят екипажа.
Тя приглади клепките си с края на пръстите, след това отвори очи, погледна ме и каза:
— Е, Боб, това предложение е интересно. — На стените от хичиянски метал бяха спуснати пердета, за да спират светлината от хичиянския метал, но дори и при оскъдната светлина можах да видя израза на нейното лице. Беше изплашена. Въпреки това тя каза:
— Те не са лоши хомо. Ти как си с обратните?
— Не им преча и те не ми пречат. Особено пък ако и ти си с мен.
— Хм — отвърна тя, а после се сви до мен, прегърна ме, задърпа ме да легна и положи глава на гърдите ми.
— Защо не? — промълви тя така тихо, че отначало не бях сигурен дали съм я чул.
Когато се уверих, се изплаших. Винаги съществуваше вероятност да каже „не“. Не бях на себе си. Чувствах как треперя. Успях само да кажа:
— Тогава сутринта ще отидем да се запишем.
Тя поклати глава.
— Не — каза Клара с приглушен и неясен глас. Чувствах, че трепери не по-малко от мен. — Обади се по пиезофона, Боб. Ще се запишем още сега, преди да сме размислили.
На следния ден напуснах работа, опаковах нещата в куфарите, с които бях ги донесъл, и ги оставих на Шики да ги пази, докато ме няма. Той ме изгледа завистливо. Клара напусна училището и освободи домашната си прислужница (която изглеждаше сериозно разтревожена), но не си опакова нещата. Бяха й останали доста пари. На Клара, искам да кажа. Бе предплатила наема за двете стаи и остави всичко, както си беше.
Разбира се, имахме прощално тържество. Не запомних никого от присъстващите.
А после, някак си неочаквано, целият екипаж се натъпкахме в обслужващия модул и докато Сам Кахан методично настройваше селектора на курс, ние се изкачихме в капсулата. Затворихме се като в пашкул.
Включихме стартовата автоматика.
И тогава почувствахме как се наклоняваме, как падаме, как се понасяме, след което коригиращите двигатели бяха изключени. Бяхме влезли в курс.
13.
— Добро утро, Боб — каза Зигфрид.
Спрях се на вратата внезапно, разтревожен подсъзнателно.
— Какво има?
— Няма нищо, Боб. Влизай.
— Променил си наредбата — казвам укорително аз.
— Вярно е, Роби. Харесва ли ти?
Оглеждам я. Възглавниците на пода ги няма, фантастичните картини свалени от стената. На тяхно място поставени холографски снимки на космически сцени, планини, морета. Най-странното от всичко бе самият Зигфрид: гласът му идваше от едно чучело, седнало в ъгъла на стаята с молив в ръка и черни очила.
— Обърнал си всичко наопаки — отговорих аз. — От какъв зор?
Гласът му звучеше така, сякаш се усмихва благосклонно, макар че изразът на чучелото остана непроменен.
— Просто си помислих, че промяната ще ти хареса. Роб.
Направих още няколко крачки и отново спрях.
— Изнесъл си и постелката!
— Не е необходима, Боб. Както виждаш, донесъл съм кушетка. Това е по-обичайно, нали?
— Хм.
Започна да ме убеждава:
— Защо не легнеш на нея? Ще видиш колко е удобна.
— Хм. — Легнах внимателно. Усещането беше странно. Никак не ми хареса. Може би защото за мен тази стая беше нещо сериозно и всякакви промени в нея ме изнервяха. — Постелката имаше ремъци — отбелязах аз.
— Кушетката също е с ремъци, Боб. Отстрани са. Погледни, ей там. Не е ли по-добре?
— Не, не е!
— Мисля — продължи той тихо, — че за терапевтични цели аз решавам дали някои промени са добри или не, Роб.
Изправих се.
— А има и още нещо, Зигфрид. Реши най-после със скапания си ум как ще ме наричаш. Името ми не е нито Роб, нито Роби, нито пък Боб. Името ми е Робинете.