— Зная това, Роби…
— Ето, пак!
Замълчава за малко, а след това добавя нацупено:
— Нима не мога да те наричам както ми харесва, Роби?
— Хм. — Имах неограничен запас от тези нищо не означаващи възклицания. Всъщност щеше ми се целият сеанс да премине без да разкрия нещо за себе си. Бях решил да опозная Зигфрид. Исках да зная защо при всеки нов сеанс се обръща към мен с ново име; да разбера какво интересно намираше в онова, което му разказвах; да си обясня какво мислеше за мен… ако онова нещо отсреща ми, направено от тенекия и пластмаса въобще можеше да мисли.
Разбира се, онова, което знаех и което Зигфрид не знаеше, бе, че добрата ми приятелка С.Я. обеща да ми помогне да му изиграя една малка шегичка. С голямо нетърпение очаквах този момент.
— Искаш ли нещо да ми кажеш, Роби?
— Не.
Изчаква. Настроението ми се разваля. Чувствам как ставам зъл и необщителен. Мисля, че отчасти това се дължи на нетърпението ми час по-скоро да скроя на Зигфрид един номер, а отчасти на промяната в стаята. Същото правеха и навремето, след онази случка в Уайоминг. Понякога отивах на сеанс, а те сложили в кабинета холоснимка на майка ми. Можете ли да си представите! Беше като истинска, но я нямаше нейната миризма. В действителност беше само светлина. Понякога ме караха да вляза в нея, вътре в тъмнината, където нещо топло и меко ме вземаше на ръце и нежно ми шепнеше. Никак не ми харесваше. Вярно, че бях луд, но чак пък толкоз!
Зигфрид продължава да чака, но аз зная, че няма да е за дълго. Съвсем скоро отново ще започне със своите въпроси. Вероятно пак ще ме пита какво съм сънувал.
— Сънува ли нещо от последния ни сеанс насам, Боб?
Прозинах се. Беше ми адски скучно.
— Мисля, че не. Нищо важно. Сигурен съм, че…
— Бих желал да чуя какво си сънувал. Дори и съвсем малко.
— Известно ли ти е Зигфрид, че ти си истинска напаст?
— Съжалявам, че ме чувстваш като напаст, Роб.
— Ъъ… струва ми се, че не мога да си спомня абсолютно нищо.
— Опитай се, моля те.
— Боже Господи! Добре. — Намествам се по-удобно на кушетката. Единствения сън, който си спомням, е съвсем обикновен и зная, че в него няма нищо, което може да се свърже с нещо травмиращо или важно, но ако му кажех това, щеше да се ядоса. Започвам хрисимо да разказвам:
— Бях в един вагон от дълга влакова композиция със стотици вагони. Можеше да се преминава от един вагон в друг. Имаше и една жена. Приличаше на майка, която много кашля и… изглеждаше особено. Отначало мислех, че е мъж. Беше облечена в нещо като мъжки гащеризон. По дрехите не можеше да се каже дали е мъж или жена, пък и имаше много гъсти, мъжки вежди. Бях обаче сигурен, че е жена.
———————————————
Кораб 1–8, Маршрут 013D6. Екипаж Ф.Ито.
Време на пътуване 41 дни и 2 часа. Местонахождение неидентифицирано. Записите от уредите повредени.
Преписът от магнитната лента на екипажа гласи: „Изглежда, че гравитацията на планетата е 2,5, но ще се опитам да кацна. Нито визуално, нито чрез радарно сканиране може да се види нещо поради гъстите облаци от прах и пара. Наистина не изглежда много обещаващо, но това е единайсетото ми кацаме. Настройвам за автоматично завръщане след 10 дни. Ако до тогава не успея да скача обслужващия модул, капсулата ще се върне сама. Искам да разбера какво означават петната и припламванията на слънцето“.
Корабът се върна без човек на борда. Никакви артефакти или образци. Обслужващият модул липсва. Корабът повреден.
———————————————
— Приказва ли с някоя жена, Боб?
— Моля те, Зигфрид, не ме прекъсвай. Губя си мисълта.
— Извинявай, Роби.
Продължих да разказвам:
— Оставих ги — не, не бях разговарял с тях. Отидох в съседния вагон, последния. Беше свързан към останалата част на влака с нещо като… чакай да помисля, не зная как да ти го опиша. Беше нещо като акордеон, направен от метал. Нали се сещаш? И беше разтегнат.
Спрях за момент най-вече от скука. Искаше ми се да се извиня за този тъп, маловажен сън.
— Казваш, че металният съединител бил разтегнат, така ли Боб?
— Така е, беше разтегнат. И вагонът, в който се намирах, изоставаше все повече. Накрая от целия влак виждах само задната сигнална светлина, която имаше формата на нейното лице и ме гледаше. Тя… — загубих нишката на разказа си. Опитах се да си го спомня. — Предполагам, че съм чувствал колко трудно ще ми е да се върна при нея, сякаш тя… Съжалявам, Зигфрид, не си спомням добре какво стана по-нататък. После се събудих. И — завършвам виртуозно аз — веднага записах всичко, както ти ми каза.
— Всичко това е много ценно, Боб — казва Зигфрид, след което зачака да продължа. Размърдах се неспокойно.