— Тази кушетка не е така удобна, както постелката — оплаках се аз.
— Съжалявам, Боб. Ти каза, че си ги разпознал, нали?
— Кого?
— Двете жени във влака, който все повече се отдалечавал.
— О. Не разбирам какво искаш да кажеш. Разпознах ги в съня. В действителност нямам представа кои може да са.
— Приличаха ли на някого, когото познаваш?
— Никак. Сам се чудя на това.
Зигфрид млъкна. Знаех, че нарочно мълчи, за да ми даде възможност да помисля по отговора, който не му хареса. След малко продължи:
— Ти каза, че една от жените приличала на майка, която много кашля…
— Да. Но не я познавах. Мисля, че по нещо ми се струваше позната, но ти знаеш как е на сън.
Той продължи невъзмутимо:
— Можеш ли да си спомниш някоя жена, която да прилича на майка и много да кашля?
Изсмях се доста силно.
— Скъпи ми приятелю! Мога да те уверя, че жените, които познавам, съвсем нямат вид на матрони. Пък и всички те имат най-малкото основно здравно обслужване. При тях кашлянето е изключено.
— Разбирам. Все пак, напълно сигурен ли си, Роби?
— Не ставай досаден, Зигфрид — отговорих аз. Проклетата кушетка беше адски твърда и неудобна, пък и имах нужда да взема един душ, а ситуацията беше такава, че можеше да продължи безкрайно дълго.
— Разбирам. — Само минутка по-късно той ще клъвне нещо друго. Сигурен съм. Той е като гълъб, този Зигфрид; ще изкълве всичко, подхвърлено от мен — едно по едно.
— Ами другата жена, онази с гъстите вежди?
— Какво за нея?
— Познавал ли си някога жена с гъсти вежди?
— Боже Господи, Зигфрид! Ами че аз съм спал най-малко с петстотин различни жени! Между тях е имало жени с такъв вид вежди, за които дори не си и чувал.
— Нещо по-конкретно?
— Нищо такова, което бих могъл да си спомня веднага.
— Защо веднага, Боб. Моля те, опитай се да си спомниш.
По-лесно е да направиш исканото, отколкото да спориш със Зигфрид.
— Добре, чакай да помисля. Айда Мей? Не. С.Я.? Не. Гретхен? Не. Да ти кажа честно, Зигфрид, Гретхен беше толкова руса, че не мога да кажа дали имаше вежди или не.
— Това са жените от последните ти години, нали, Роб? Може би някоя по-отдавна?
— Да не би да искаш да кажеш много отдавна? — Върнах се назад в спомените си чак до мините и Силвия. Засмях се на глас. — Знаеш ли, Зигфрид? Много е странно, но почти не си спомням как изглеждаше Силвия. — Оо, един момент. Не. Спомних си. Тя си скубеше веждите кажи-речи напълно, а после ги изписваше с молив. Спомням си, защото веднъж, докато лежехме, си направихме по една скица с нейния молив за вежди.
Почти чувам как въздиша.
— Вагоните — казва той, плъзвайки поредната трохичка. — Как ще ги опишеш?
— Като железопътен влак. Дълъг, тесен, движещ се бързо през тунел.
— Дълъг и тесен, движещ се бързо през тунел, така ли. Боб?
Не издържах. Този мой психоаналитик е адски прозрачен.
— Хайде, Зигфрид! Стига си измъквал тези скапани символи на пениси! И без това ползата от тях е никаква.
— Опитвам се да постигна полза от всичко, Боб.
— Виж какво, целият този сън беше много досаден, кълна ти се. А и в него няма нищо. Влакът си беше най-обикновен. Не зная кои бяха жените. Освен това слушай, докато не съм забравил. Проклетата ти кушетка наистина е много неприятна. За парите, плащани от застраховката ми, можеше да намериш нещо далече по-добро.
Сега вече наистина се бях ядосал. Той се опитваше да ме върне към съня, но аз бях решен да получа от него всичко, което ми се полага. На тръгване ми обеща за следващия сеанс да промени обстановката в стаята.
Напуснах кабинета доста доволен от себе си. Наистина има полза от тези процедури. Вероятно се дължи на куража ми да се подложа на психоанализа. А може и цялата тази дивотия да помага по някакъв начин, макар че някои от идеите в нея са доста вятърничави.
14.
Свалих предпазния колан, за да се спася от коляното на Клара и се натъкнах на лакътя на Сам Кахан.
— Извинявай — каза той, без дори да погледне на кого се извинява. Ръката му все още беше върху стартовия бутон, макар че от десет минути вече летяхме. Беше втренчил поглед в примигващите светлини на хичиянското арматурно табло и само от време на време вдигаше глава, за да види навигационния екран.
Почувствах, че ми се повдига и станах. На Гейтуей трябваше да минат седмици, преди да свикна с отсъствието на гравитация. Колебанията на гравитацията при полета бяха нещо съвсем различно. Не че бяха много силни, но бяха чести; по няколко на минута и вътрешното ми ухо започна да протестира.
Промъкнах се към кухненската площ, без да изпускам от поглед тоалетната. Хам Тайе още не бе излязъл. Ако се забави още малко, положението ми ставаше критично. Клара се усмихна, пресегна се от мястото си, така както си беше с предпазния, и ме потупа по ръката.