— Бедния Боби — съжали ме тя. — Това е само началото.
Глътнах едно хапче, безразсъдно запалих цигара и реших: не трябва да повръщам. Не зная доколко се дължеше на морската болест. Мисля, че главната причина беше страхът. Има нещо много ужасяващо в това да знаеш, че от онази мигновена, грозна смърт те дели само една тънка метална обвивка, направена преди половин милион години от някакви странни същества; да разбираш, че си поел ангажимент да отидеш някъде, неизвестно къде, и че това може да се окаже крайно неприятно.
Върнах се обратно на мястото си, затегнах предпазния колан, изгасих цигарата, затворих очи и се опитах да не мисля за нищо, да убия времето.
Много време имаше за убиване. Средно се пътуваше около четирийсет и пет дни в едната посока. Нямаше значение колко далече може да стигне кораба; десет светлинни години или десет хиляди. Имаше някаква зависимост, но не беше линейна. Казаха ми, че корабите непрекъснато се ускоряват и през цялото време ускорението нараства. Това нарастване не е нито линейно, нито дори експоненциално, а по някаква зависимост, която все още никой не бе проумял. Много бързо се достига свръхсветлинна скорост — за по-малко от час. После, след доста време, до много по-голяма и накрая до наистина фантастична скорост.
Казват, че това се познавало по звездите, наблюдавани на навигационния дисплей. Преминаването на свръхсветлинната скорост се познава по тяхното скупчване в центъра на екрана, който по време на полета е разположен на предната част на кораба.
В действителност звездите не са се преместили. Просто се вижда светлината от източници, разположени отзад или отстрани на кораба. Фотоните, които попадат на челната камера за наблюдение, са били излъчени преди един ден, една седмица или преди сто години. След един-два дена пътуване те дори престават да приличат на звезди; по-скоро наподобяват на някаква разтопена сива повърхност. Нещо като холофилм, гледан срещу светлината. Докато от холофилм със светкавица може да се направи снимка, то от хичиянските екрани никой досега не е успял да снима друго, освен чакълеста сива повърхност. Най-после успях да вляза в тоалетната, но, изглежда, спешната ми нужда беше попреминала. Когато излязох, Клара, останала сама в капсулата, извършваше ориентиране по звездите с теодолитна камера. Тя се обърна да ме поздрави и добави:
— Сега изглеждаш по-добре.
— Ще устискам. Къде са момчетата?
— Къде може да са? Долу в обслужващия. Дред смята, че трябва да направим график за ползване на обслужващия модул: два часа ние с теб ще разполагаме с него, докато останалите са тук, горе, а след това обратно — ние ще се качим горе, а пък те ще слязат в модула.
— Хм! — Звучи добре. Наистина бях се чудил как ще си осигурим нещо като усамотяване. — Добре. Сега какво да върша?
Тя се наведе към мен, целуна ме разсеяно и отговори:
— Просто не ми пречи. Знаеш ли, изглежда че се насочваме право към Галактическия Север.
Приех тази информация с дълбокомисления израз на невежа, но после попитах:
— Това добро ли е?
Клара се усмихна.
— Откъде мога да знам?
Облегнах се и я загледах. Може би беше толкова уплашена, колкото и аз, но с нищо не го показваше.
Започнах да мисля какво значеше да пътуваме към Галактическия Север — и, което беше по-важно, след колко време щяхме да стигнем там.
Засега най-краткото пътуване до друга звездна система е продължавало осемнайсет дни. Било е до звездата Барнард и се е оказало пълен неуспех. Най-дългото пътуване, или по-точно най-дългото известно досега (кой знае колко кораби с мъртви изследователи на борда са на път обратно към Гейтуей, може би от звездата М-31 от съзвездието Андромеда и още не са пристигнали), беше седемдесет и пет дни в едната посока. Върнали се мъртви. Трудно е да се каже къде са били. От направените снимки нищо не могло да се разбере, а изследователите, разбира се, отдавна не били в състояние да говорят.
Пътуването е доста страшничко дори и за ветерани. Чувства се ускорението, но не се знае докога ще продължи. Обръщането обаче се разбира. Най-напред златната спирала, каквато има във всеки хичиянски кораб, започва по малко да свети. (Никой не знае защо.) Но дори без да се гледа спиралата, може да се разбере по малката псевдогравитация, тъй като тя променя посоката си — вместо да тегли назад, започва да тегли напред и по пода, който става таван.
Защо ли хичиянските кораби по средата на полета не превключат посоката на тягата, така че вместо за ускоряване да я използват за забавяне? Просто се чудя! Само хичиянците си знаят.