— Не желая да играя.
Изведнъж той избухва:
— Майната ти! Като член на екипажа не струваш пукната пара, а сега не искаш и на карти да играеш!
После седна и започна унило да сече картите — цял половин час, сякаш се тренираше за нещо, от което зависеше животът му. А може пък да се стигне и до там, че това наистина да му спаси живота. Помислете само. Да предположим, че сте в петместен и сте пътували седемдесет и пет дни без обръщане. Очевидно сте в беда; запасите от храна няма да стигнат за изхранване на пет души повече от триста дни.
Но може би ще стигнат за четирима? Или за трима? Или за двама? Или за един? Става ясно, че един от екипажа трябва да се жертва и тогава, най-често, се цепят карти. Загубилият почтено си прорязва гърлото. Ако не е почтен, останалите четирима му дават урок по етика.
Много кораби, излетели с петчленен екипаж, се завръщат с по трима души; някои дори с един човек.
Така че времето ни не минаваше нито лесно, нито бързо.
За известно време сексът беше едно силно успокоително и ние с Клара прекарвахме часове наред прегърнати, дремвахме по малко, събуждахме се и пак се любехме. Предполагам, че момчетата правеха същото. Не след дълго обслужващият модул започна да мирише на лисичарник. По-късно започнахме да търсим уединение — и петимата. Само че на кораба нямаше достатъчно място, което да осигури уединение на пет души. Все пак направихме каквото беше възможно. По общо съгласие всеки подред имаше право да прекара един или два часа сам в обслужващия модул. Докато аз бях в модула, Клара я търпяха в капсулата. Когато Клара беше долу, аз обикновено играех карти с момчетата. Когато някой от тях беше долу, останалите двама ни правеха компания. Нямам представа какво правеха другите в това време на уединение, но аз просто гледах в пространството. Искам да кажа — буквално. Гледах през люка на обслужващия модул абсолютната тъмнина навън. Нищо не се виждаше, но беше по-добро, отколкото да гледам вътре в кораба онова, което ми бе омръзнало до смърт.
———————————————
Д-р Асмениън. Предполагам, че повечето от вас са тук не защото се интересувате от астрофизика, а защото искате да научите как се печелят награди при изследвания. В този смисъл няма защо да се безпокоите — инструментите ще извършат автоматично по-голяма част от работата. Вие трябва да извършвате само обичайните изследвания, а ако попаднете на нещо специално, това ще се установи при анализа, който ще извършим тук.
Въпрос. Трябва ли да търсим нещо специално?
Д-р Асмениън. Да, разбира се. Един изследовател например спечели половин милион долара. Доколкото си спомням, когато попаднал в мъглявината на Орион разбрал, че една част от газовете са по-топли от останалата. Решил, че се ражда нова звезда. След десет хиляди години там вероятно ще се оформи нова слънчева система и той заснел тази част от небето, за което и получил премия. Сега всяка година Корпорацията изпраща там кораби за проследяване на развитието. Плаща сто хиляди долара и половината от тази сума се дава на него. Ако желаете ще ви дам координатите на някои вероятни места за такива явления, например мъглявината Трифид. Няма да получите половин милион долара, но все ще ви дадат нещичко.
———————————————
Впоследствие всеки започна да си създава своя собствена програма за убиване на времето. Аз прослушвах записите от лекциите, Дред гледаше порнодискове, Хам разтваряше един сгъваем синтезатор и свиреше, сложил слушалки на ушите (въпреки това се чуваше и на мен ми омръзнаха — не, просто ми се втръснаха Бах, Палестрина и Моцарт). Сам Кахан ни организира учебни занятия и когато не преговаряхме тестовите процедури преди кацане на новооткрито небесно тяло, ние обсъждахме природата на неутронните звезди, черните дупки и галактиката Зейферт. Хубавото на тези занимания беше, че успявахме поне за половин час да престанем да се мразим. Останалата част от времето най-често се мразехме. Аз не можех да понасям Хам Тайе заради неговото непрекъснато размесване на картите. Дред проявяваше неоснователна враждебност към мен, когато, от време на време, запалвах по някоя цигара. Подмишниците на Сам миришеха ужасно въпреки вонята на загнило, която изпълваше капсулата. В сравнение с тях най-лошият въздух на Гейтуей приличаше просто на розова градина. А Клара — е, тя пък имаше един лош навик — обичаше аспержи. Беше взела със себе си четири килограма изсушени храни просто за разнообразие и за запълване на времето. Вярно, че даваше и на мен, а понякога и на останалите, но се случваше и да си яде самичка. Аспержите обаче придават на урината особена миризма и никак не беше приятно като влезеш в общата тоалетна да установиш, че любимата ти е яла тайно аспержи.