И все пак тя беше моята любима — наистина ми беше любима.
В безкрайните часове на обслужващия модул ние не само се чукахме. Ние и разговаряхме. Никога не съм познавал дори и малка част от себе си така, както опознах Клара. Трябваше да я обичам! Не можех да спра да я обичам! Вечно!
На двайсет и третия ден свирех с електронния синтезатор на Хам, когато изведнъж почувствах пристъп на морска болест. Промените в гравитацията, които бяха почти незабележими, рязко се усилиха.
Вдигнах глава и съзрях Клара. Усмихваше се плахо, почти като пред плач. Посочи с глава към златната спирала. Там под стъклото, под което се намираше спиралата, златни искрици припламваха и се гонеха като малки рибки.
Корабът започваше да се обръща. Подът ставаше таван. Бяхме дочакали този момент и ни оставаше време за изследване. Прегръщахме се и ликувахме от радост.
15.
Кабинетът на Зигфрид, разбира се, е под „Големия Балон“, както и всички други здравни кабинети. В него не може да бъде нито много горещо, нито много студено. Понякога обаче ми се струва, че нещо не е на ред. Казвам му:
— За Бога, Зигфрид, много е горещо тук. Сигурно кондиционерът ти не работи.
Отвръща ми спокойно:
— Нямам кондиционер, Роби. Хайде да се върнем към спомените за майка ти…
— Майната й на моята майка. И на твоята също.
Зигфрид замълчава. Зная какво мислят неговите електронни схеми. Зная също, че ще съжалявам за тази си безразсъдна ругатня. Бързо добавям:
— Искам да кажа, Зигфрид, че се чувствам неудобно. Много е горещо тук.
— Тук не е горещо, на теб ти е горещо — коригира ме Зигфрид.
— Какво?
— Датчиците ми показват, че телесната ти температура се повишава най-малко с един градус винаги, когато засегнем някои въпроси: майка ти, Клара Моинлин, първото ти пътуване, третото ти пътуване, потта на Дейн Мечников.
— Браво! Чудесно! — Започвам гневено да ругая. — Значи ти ме шпионираш, така ли?
— Знаеш добре, че отчитам всички външни признаци, Роби — отвръща укорително той. — В това няма нищо лошо. Все едно, че някой приятел отбелязва, че се изчервяваш, или че заекваш, или пък че почукваш с пръсти.
— Това ти го казваш.
— Аз го казвам, Роб. Казвам ти го, защото мисля, че трябва да знаеш, че за теб тези въпроси са свързани с известно емоционално натоварване. Би ли желал да поговорим на какво се дължи това?
— Не! Бих желал да поговорим за теб, Зигфрид! Какви други тайни криеш от мен? Броиш ли ерекциите ми? Слагаш ли скрит микрофон в леглото ми? Подслушваш ли телефона ми?
— Не, Боб. Не правя нито едно от тези неща.
— Надявам се, че е вярно, Зигфрид. Имам свои начини да разбера кога ме лъжеш. Замълчава за малко, а после казва:
— Роб, мисля, че не разбирам какво искаш да кажеш.
— Не е и необходимо — отговарям хапливо. — Ти си просто машина. Достатъчно е, че аз разбирам. — Много важно е да имам някаква тайна от Зигфрид. В джоба си имам листче хартия, което ми даде С.Я.Лавровна след една нощ, изпълнена с марихуана, вино и много секс. Някой ден, много скоро, ще извадя от джоба си това листче и тогава ще видим кой е шефът тук. Това надхитряне със Зигфрид ми доставя истинско удоволствие. Той ме нервира, а когато съм нервиран, забравям къде е слабото ми място, къде изпитвам най-голяма болка, и как да се спася от нея. Скоро обаче ще извадя листчето и тогава ще му дам да разбере.
16.
След четирийсет и пет дена летене със свръхсветлинна скорост капсулата се закроти на една скорост, която въобще не се усещаше. Летяхме по орбита около някакво тяло и всички двигатели бяха спрени.
Всички воняхме ужасно и не можехме да се понасяме, но се скупчихме около люковете; плътно долепени един до друг гледахме слънцето под нас. Беше звезда по-голяма и по-оранжева от земното Слънце. Може и да не беше по-голяма, а ние да бяхме на разстояние по-малко от една астрономическа единица. Не обикаляхме около него. Нашата главна звезда беше едно гигантско газообразно тяло с луна, наполовина от земната.
Никой не ликуваше: нито Клара, нито останалите. Почаках малко и попитах:
— Какво има?
— Мисля, че не ще можем да кацнем — отвърна нехайно Клара. Не изглеждаше разочарована. Сякаш това не я засягаше.
Сам Кахан въздъхна дълбоко и продължително, после каза:
— Добре, Най-напред трябва да заснемаме няколко чисти спектъра. С това ще се заемем двамата с Боб. Останалите започвате да търсите следи от хичиянци.
— Голям шанс, няма що! — промълви някой толкова тихо, че не разбрах кой е. Може и да беше Клара. Исках да попитам защо смята така, но имах чувството, че отговорът няма да ми хареса. Последвах Сам и се напъхах в обслужващия модул, където с много усилия измъкнахме главния уред, проверихме животоподдържащите системи и скафандри, изнесохме всичко в изходната секция и затворихме прохода към модула. Сам ми посочи с ръка изхода. Чух помпите да изсмукват въздуха, чух как се отваря люка, а после малкото останал въздух в секцията ме изхвърли навън.