За момент ме обзе осезаем ужас. Съвсем сам сред нищото, там където не е бивало нито едно човешко същество, забравил да закопчая ключалката на привързващото въже. Въжето се опъна, дръпна ме силно и започна бавно да се прибира към кораба — автоматичната ключалка се бе погрижила вместо мен.
Не бях стигнал до кораба, когато видях Сам да се върти като пумпал и да се приближава към мен. Успяхме да се хванем и започнахме да нагласяваме фотоапаратурата.
Сам посочи към една точка между един газов диск и болезнено яркото оранжево слънце. Турих ръка над очите, погледнах натам и накрая видях какво искаше да ми покаже: галактиката М-31 в съзвездието Андромеда. Разбира се, от мястото, в което се намирахме, галактиката не беше в това съзвездие. Не се виждаше никаква Андромеда, нито лък каквото и да било друго съзвездие. М-31 обаче е толкова голяма и толкова ярка, че може да се види дори от Земята, стига да няма силен смог. Тя е най-ярката от външните галактики и може да се разпознае съвсем сигурно от всяко място, където би отишъл един хичиянски кораб. Не беше трудно да се открие и спираловидната й форма. Достатъчно бе да се наблюдава през най-обикновен телескоп. Допълнителна проверка може да се направи чрез сравняване с други, по-малки галактики, намиращи се приблизително на същата зрителна линия.
Докато насочвах апарата си към М-31, Сам насочваше своя към Магелановите облаци, или по-точно към онова, което смяташе за такива. (Той твърдеше, че е разпознал S-Дорадус.) И двамата започнахме да правим теодолитни снимки. Всичко това се правеше, за да могат академиците от Гейтуей да засекат триангулачно къде точно сме били. Може би се чудите защо искат това, но те много държат на тези снимки; толкова много, че без такива снимки не може да се кандидатства за научна премия. Вероятно си мислите, че мястото, на което сме били, може да се определи по снимките, които правим от люковете на кораба по време на пътуване със свръхсветлинна скорост. Това обаче е невъзможно. От тях наистина може да се определи основната насока на пътуване, но след първите няколко светлинни години става все по-трудно да се проследят познатите звезди, пък и не е ясно дали полетът се извършва по права линия. Според някои учени той следва неравната конфигурация на кривината на пространството.
Във всеки случай учените използват всичко, с което разполагат — включително и скоростта и посоката на въртене на Магелановите облаци. И знаете ли защо? Защото по това може да се определи на какво разстояние от Гейтуей сме отишли и колко дълбоко сме навлезли в галактиката. Облаците правят едно пълно завъртане за около осем милиона години. При добро картографиране могат да се установят промени от една част на 2–3 милиона — или другояче казано, от порядъка на 150 светлинни години.
Онова, което научих в заниманията, ръководени от Сам по време на полета, се оказа много полезно. Докато правех снимките и се опитвах да проумея какво ще научат от тях специалистите от Гейтуей, почти забравих страховете си. Също почти забравих, но само почти, а не напълно, да се тревожа, че това пътуване, изпълнено с толкова много страхове, можеше да се окаже безплодно.
И то наистина беше безплодно.
Щом се върнах на кораба, Хам грабна ролката с ленти и я сложи в скенера. Първият обект беше голямата планета. В нито една октава на електромагнитния спектър нямаше нищо, което да загатва за радиация от артефакти.
Хам започна да търси друга планета. Макар че скенерът беше автоматичен, откриването ставаше бавно. Вероятно е имало поне дузина други планети, които не сме успели да открием за малкото време, прекарано на открито.(За нас това едва ли има някакво значение, защото дори и да бяхме ги открили, те сигурно щяха да са толкова отдалечени, че не бихме могли да стигнем до тях.) Хам извършваше търсенето, като вземаше основната спектрална линия от главната звезда и след това програмираше скенера да търси отражения от нея. Той откри пет обекта. Два от тях се оказаха звезди с подобен спектър. Другите три бяха планети, но при тях нямаше никаква радиация, която да подсказваше за дейност на съзнателни същества. Да не говорим за това, че хем бяха малки, хем много отдалечени.