Почти бях забравил злополучното пътуване. Споменът за него бе изместен от разговора с Мечников и надеждите за големи награди. Не можах да се въздържа и споделих с Шики всичко, което ми бе казал Мечников.
Той слушаше, както малко дете слуша приказки, а черните му очи блестяха.
— Колко интересно! — възкликна Шики. — Бях чул да се говори, че с всички ще се провежда нов инструктаж. Само си помисли! Ако можехме да летим без страх от смърт или…
Замълча нерешително, а леките му крила пърхаха.
— Не е толкова сигурно, Шики — обърнах му внимание аз.
— Не, разбира се, че не е. Но не може да се отрече, че все пак е нещо, нали? — Отново замълча нерешително и загледа как пиех безвкусния китайски чай. — Боб — каза той, — ако тръгнеш на такава мисия и ти трябва допълнителен човек… Да, вярно е, че не мога да бъда много полезен в обслужващия модул. Но на орбита съм толкова добър, колкото и всеки друг.
— Зная, че си добър, Шики. — Опитах се да бъда тактичен. — Но знае ли го Корпорацията?
— Те ще ме приемат като член на екипаж на мисия, която никой друг не желае да приеме.
— Разбирам. — Не бях казал, че наистина желая да участвам в мисия, за която няма желаещи. Шики знаеше това. Той беше един от истинските стари кримки на Гейтуей. Говори се, че на времето бил скътал доста парици, във всеки случай достатъчно, за да му осигурят пълно здравно обслужване и всичко останало. По-късно ги подарил или изгубил и сега стои на Гейтуей сам и сакат. Зная, че разбираше какво си мисля, но ми беше трудно да проумея казаното от него.
Той се отмести да не ми пречи и докато нареждах нещата, поговорихме за общи приятели. Корабът на Шери още не бил се върнал. Засега, разбира се, нямало нищо обезпокоително. Спокойно биха могли да изкарат още няколко седмици без произшествие. Една конгоанска двойка от нашия коридор, зад указателната табелка със стрелка, се върнала с огромно количество молитвени ветрила от неизвестно досега хичиянско селище на една планета около звезда Р-7 в края на спиралата на Орион. Разделили си един милион долара — по една трета на всеки; те върнали своя дял в Мунгбере. Форхандови…
Тъкмо започнахме да говорим за тях и в стаята ми надникна Луиз Форханд.
— Чух ви, че говорите — каза тя и проточи шия да ме целуне. — Много лош излезе вашия курс.
— Такъв ни бил късмета.
— Заповядайте довечера у дома. Страхувам се, че и моят късмет не е по-добър. Стигнах до една скучна малка звезда без планети. Не мога да разбера защо хичиянците са включили такъв курс в селектора. — Тя се усмихна и ме потупа успокоително по врата. — Мога ли довечера да организирам едно тържество по случай пристигането? Или вие с Клара…?
— С удоволствие ще дойда — отговорих и тя не довърши въпроса си за Клара. Несъмнено слухът вече се бе разпространил. Там-тамите на Гейтуей биеха и денем, и нощем. Две минути по-късно вече беше си отишла. — Мила жена — казах аз на Шики, като гледах след нея. — Мило семейство. Не беше ли малко нещо разтревожена?
— Страхувам се, че си прав, Робинете. Дъщеря й Лоис се забави с връщането. Това семейство понесе много нещастия.
Погледнах го. Той продължи:
— Не, не Уила или бащата. Те също са на полет, но не са просрочили. Имали са син. Мисля, че се е казвал Хенри. Наричали са го Хет. Починал точно преди пристигането им тук. А сега и Лоис. — Той наклони глава, после внимателно вдигна с края на крилото си празния термос.
— Трябва да вървя на работа, Боб.
— Как върви градинарството?
Усмихна се унило.
— Вече не съм на тази длъжност. Ема смята, че не съм за ръководител.
— Така ли? Тогава какво работиш?
— Грижа се за естетическия вид на Гейтуей — отговори той. — Мисля, че на това му казват „боклукчия“.
Не знаех какво да кажа. Гейтуей беше замърсено място. Поради малката гравитация всяко изхвърлено късче хартия или парченце пластмаса навярно щеше да лети вечно из целия астероид. Подът не можеше да се мете. Още с първото замахване на метлата всичко хвръква. Виждал съм работници по чистотата как гонят парченца от вестник или пепел от цигара с малки ръчни прахосмукачки и по едно време мислех и аз да си купя една. Но не исках Шики да върши тази работа.
Той следваше мисълта ми без всякакви затруднения.
— Няма нищо, Боб. Всъщност работата ми доставя удоволствие. Но, моля те. Ако ти потрябва екипаж, спомни си за мен.
Получих си премията и предплатих за три седмици дневната такса. Купих и някои дребни неща, които ми бяха необходими — нови дрехи, някои касети с хубава музика, за да излича от мозъка си Моцарт и Палестрина. Останаха ми около двеста долара. Двеста долара въобще не бяха пари. Стигаха едва за двадесет питиета в „Синия ад“ или един чип на масата за 21, или може би половин дузина свестни блюда извън стола на Корпорацията.