Така че имах три възможности. Можех да се хвана на друга работа и да отлагам следващия полет, докогато си искам. Можех да излетя след три седмици. А можех въобще да се откажа от участие в мисии и да се върна на Земята. Никоя от тях не ми изглеждаше особено привлекателна. Ако обаче не харчех повече за нищо, още дълго време нямаше да се налага да вземам решение — цели двайсет дни. Реших да спра пушенето и да се храня само в стола. Така щях да огранича разходите си до девет долара на ден, така че предплатената такса и наличните пари да ми осигурят този престой.
Позвъних на Клара. По пиезофона гласът й звучеше дружелюбно и внимателно, така че и аз говорех внимателно и приятелски. Не й споменах за празненството, а и тя не каза, че иска да се видим вечерта. Отношението помежду ни оставаше непроменено. За мен това беше добре. Не се нуждаех от Клара. Вечерта на празненството срещнах едно ново момиче на име Дорийн Маккензи.
Всъщност не беше момиче. Беше може би десетина години по-възрастна от мен и бе летяла вече пет пъти. Вълнуващото в нея бе, че веднъж наистина имала голям късмет. Получила награда от милион и половина. Тогава се върнала в Атланта и прахосала цялата сума в опити да създаде кариера като певица по пиезовизията — сценография, мениджмънт, рекламна дейност, демонстрационни касети — всичко. Когато се разорила, се върнала на Гейтуей, за да опита отново. Освен това бе и много красива.
След като прекарах два дена с Дорийн, отново позвъних на Клара.
— Слез долу — каза тя.
Прозвуча като покана, изпълнена с копнеж. Десет минути по-късно бях при нея, а малко след това в леглото. Проблемът с Дорийн беше, че трябваше да я опозная. Беше красива и адски способна като пилот, но не беше Клара Моинлин.
Докато лежахме в хамака изпотени, разтоварени и изтощени, Клара се прозина, разроши косата ми, отметна глава назад и ме загледа.
— Мръсник такъв — каза тя сънливо, — мисля, че това наричат любов.
Бях внимателен.
— Това движи света. Не, не това, а ти.
Поклати глава с поглед, изпълнен със съжаление.
— Понякога не мога да те понасям — продължи тя. — Стрелците не могат да живеят с Близнаците. Аз съм огнен знак, а ти… няма значение, но Близнаците са вечно объркани.
— Защо не престанеш да се занимаваш с тези глупости? — попитах аз. Не се засегна.
— Хайде да отидем да хапнем нещо.
Изхлузих се от края на хамака и се изправих. Имах нужда да говоря, без да я докосвам.
— Скъпа Клара — казах аз, — не мога да си позволя да се привързвам към теб, защото очаквам рано или късно да ми изневериш, а след това аз ще си го върна. Нямам и пари. Ти искаш да се храниш навън! Добре! В това няма нищо лошо, само че ще трябва да отидеш сама. Аз повече няма да вземам от цигарите ти, няма да пия от твоите напитки, няма да вземам твои чипове в казиното. Така че, ако искаш да ядеш, можеш да отиваш. Ще се срещнем по-късно. Може да се разходим.
Въздъхна.
— Близнаците не умеят да боравят с пари — отбеляза тя, — но в леглото могат да бъдат страхотни.
Облякохме се и все пак отидохме да хапнем нещо, само че в стола на Корпорацията. Там се редиш на опашка, носиш храната на табла и ядеш прав. Храната не е лоша, стига да не мислиш много от какво е направена. А и цената е прилична. Казват, че ястията осигуряват сто процента от енергийните нужди на организма. Това обаче изисква да се изяждат всичките блюда. Едноклетъчните и растителните протеини, вземани поотделно, не са достатъчни, така че заедно с желето от соя трябва да се изяде и пудинга от бактерии.
Друго характерно за храната на Корпорацията е, че създава адски много метан, причина за онзи непоносим задух, който бившите обитатели на Гейтуей никога не могат да забравят.
След храна тръгнахме напосоки към по-долните хоризонти, без много да разговаряме. Предполагам, че и двамата се чудехме накъде ли щяхме да тръгнем. Нямах предвид в момента.
— Искаш ли да поскитаме? — попита Клара.
Хванах я за ръка и заети с мислите си, се заразхождахме. Беше приятно. Намирахме се в онези стари, приятни, обраснали в бръшлян тунели, които вече никой не използваше. Отвъд тях имаше голи, прашни райони, които дори не бяха озеленени. Обикновено имаше достатъчно светлина от самите стени — синьо хичиянско сияние. Някога, преди шест или седем години, по тези места намирали дори хичиянски артефакти. Човек никога не знае, дали няма да се спъне в нещо, което ще му донесе награда.
Аз лично не бях много ентусиазиран от тази перспектива, защото не мога да изпитам удоволствие от нещо, което не съм търсил.