Няколко минути по-късно, когато видях къде се намираме, предложих:
— Хайде да отидем в музея.
— Добре — отговори ми Клара с неочакван интерес. — Знаеш ли, че са ремонтирали овалната зала? Мечников ми каза. Отворили са я, докато сме били навън.
Тръгнахме в обратна посока, слязохме два хоризонта по-долу и се озовахме до музея. Овалната зала беше почти сферична и се намираше точно зад музея. Беше с диаметър десет метра и за да я разгледаме, трябваше да си прикачим с ремъци крила, подобно на Шики. Такива крила имаше на входа на залата. Нито Клара, нито аз бяхме използвали по-рано крила, но не беше трудно. На Гейтуей човек тежи толкова малко, че това е най-лесният начин за придвижване, стига да има достатъчно място.
Влязохме през люка и се озовахме сред една нова вселена. Цялата зала беше облицована с шестоъгълни панели, всеки от които представляваше прожекционен екран на някакъв невидим за нас източник, вероятно дигитален. А може би тези панели бяха течнокристални екрани.
— Колко е красиво! — възкликна Клара. Беше нещо като глоборама, на която можеше да се види всичко, открито от изследователите — звезди, мъглявини, планети, изкуствени спътници. Понякога всеки панел показваше различни картини, така че едновременно се изобразяваха около сто двайсет и осем различни сцени. После, след леко трепване, всичко се променяше. Отново трепване и отново промяна; на някои екрани се запазваха предишните сцени, но на други прожектираха нещо ново. След едно такова трепване цялата полусфера се превърна в мозаечно изображение на галактиката М-3, гледана от — един Господ знае откъде.
— Ей — извиках развълнуван аз, — та това е великолепно!
И наистина беше великолепно. Сякаш си участвал във всички извършени пътувания, без да си се трепал над цялата онази черна работа, без проблемите на полета, без постоянния страх.
Бяхме само двамата с Клара. Не ми беше ясно защо. Беше толкова хубаво! Трябваше да се очаква върволица от хора, желаещи да влязат. На едно място в залата започнаха да прожектират хичиянски артефакти, открити от изследователи: молитвени ветрила в различни цветове, машини за облицоване на стени с метал, снимки от вътрешността на хичиянски кораби, някакви тунели. Клара се провикна, че е била на някои от тези места там, вкъщи, на Венера, но не зная как можа да ги познае. След това прожекцията се смени с картини от космоса. Някои от тях ни бяха познати. На една снимка върху шест или осем панела можах да разпозная плеядите, но скоро кадърът се смени с изглед от Гейтуей Две, гледан отвън. Две от най-ярките звезди около астероида го осветяваха от двете му страни. Видях нещо, което ми заприлича на мъглявината Конска глава и някакво облаче от газ и прах с формата на питка. Беше ли мъглявината пръстен в съзвездието Лира или беше онова, което един изследователски екип преди няколко орбити бе нарекъл „френски сладкиш“: една планета с хичиянски дупки, недостъпна поради дебелата й ледена обвивка.
Стояхме около половин час, а може би и повече, докато не забелязахме, че прожекциите започват да се повтарят. Тогава отлетяхме до изхода, свалихме и върнахме крилата, а после седнахме на едно широко място в тунела, извън музея, да изпушим по една цигара.
Минаха две жени, в които разпознах служителки на Корпорацията. Носеха крила навити на руло.
— Здравей, Клара — поздрави едната от тях. — Беше ли вътре?
Клара кимна.
— Хубаво е — допълни тя.
— Използвайте, докато може — каза другата. — От другата седмица ще се плаща по сто долара. Утре ще монтираме и озвучителна система с лекции. След това ще има официално откриване преди идването на следващата туристическа група.
— Струва си — отбеляза Клара, а после ме погледна.
Усетих се, че въпреки всичко пушех от нейните цигари. По пет долара пакета. Не можех да си позволя такова разхищение, но реших да купя с парите за дневни разходи поне един пакет и да се постарая тя да вземе от него толкова, колкото аз бях взел от нейните цигари.
— Искаш ли да се разходим още малко? — запита тя.
— Може би малко по-късно — отговорих й.
Чудех се колко ли мъже и жени бяха загинали, за да направят онези хубави снимки, които бяхме гледали. Отново ме бе налегнала мисълта, че рано или късно и аз или ще трябва да участвам в смъртоносната лотария на хичиянските кораби, или окончателно да се откажа. Чудех се дали ще имам някаква практическа полза от информацията, дадена ми от Мечников. Сега вече всички говореха за това. Корпорацията бе запланувала утре да направи съобщение по всички пиезофони. После се сетих и попитах: