И въпреки всичко в отношенията ни тя беше толкова абсурдна и злопаметна, колкото бях аз със Силвия, или Дийна, Джанис, Лиз, Естер или всяка друга, с която бях имал двуседмична авантюра, непременно завършваща лошо след онази случка със Силвия. Според нея всичко се дължало на това, че стрелците били прорицатели; стрелците обичали свободата, докато ние, бедните близнаци сме били ужасно объркани и нерешителни.
— Нищо чудно — казваше тя една сутрин, докато закусвахме в стаята й (аз не приемах повече от две глътки кафе), — че не се решаваш отново да летиш. Това не е просто страх, скъпи Робинете. Една част от твоята двойнствена природа желае успех, а другата поражение. Чудя се, коя ще надделее.
Отговорих й двусмислено:
— Скъпа, върви се шибай. — Засмя се и напрежението спадна. Отново победи по точки.
Корпорацията направи очакваното съобщение. Настана голяма суетня, изказване на предположения и тълкувания, правене на планове. От файловете на управляващия компютър на Корпорацията бяха извадени двайсет маршрута с нисък коефициент на риск и очакване за големи награди. Моментално бяха попълнени всички места и след едноседмична подготовка на корабите, те излетяха.
Аз не бях на никой от тях. Нито пък Клара.
Стараехме се да не обсъждаме причината за това.
Странно, но Дейн Мечников също не замина с никой от тях. Той знаеше нещо, или поне не казваше, че не знае. когато го питах. Гледаше ме с безкрайно презрение и мълчеше. Дори и Шики за малко да замине. Отказаха му един час преди отлитане, за да дадат мястото на онова финландче, което не можа да намери човек, дето да му разбира приказките. Бяха четирима саудитци. Искали да бъдат заедно и издействали финландчето да бъде пети. Луиз Форханд също не замина. Очаквала да се завърне някой член от семейството и да се осигури нещо като приемственост. Сега в стола на Корпорацията храненето беше спокойно — опашките бяха изчезнали. В моя тунел имаше колкото щеш свободни квартири. Един ден Клара сподели:
— Боб, смятам да отида на психоаналитик.
От изненада подскочих. Беше повече от изненада, беше предателство. Клара знаеше за моята случка и мнението ми за психоанализата.
Въздържах се да не й кажа първата дузина неща, които ми дойдоха наум: „Радвам се; крайно време беше“ — тактически; „Радвам се и те моля, кажи ми с какво мога да ти помогна“ — стратегически; „Радвам се, може би и аз трябва да отида, стига да мога да си го позволя“ — стратегически. Въздържах се и от единствената вярна реакция, която можеше да бъде: „Тази твоя стъпка схващам като укор, задето съм ти размътил главата“. Не казах абсолютно нищо и след малко тя продължи:
— Имам нужда от помощ, Боб. Чувствам се объркана.
Това вече ме затрогна. Протегнах се и хванах ръката й. Тя остави ръката си да лежи безчувствена в моята; нито отговори на стискането, нито пък я отдръпна.
— Моят професор по психология казваше, че това е първата стъпка — не, втората. Първата стъпка, когато имаш проблем, е, да разбереш, че го имаш. Е, от известно време зная това. Втората стъпка е да вземеш решение: искаш ли да си останеш с проблема, или искаш да предприемеш нещо? Реших да предприема нещо за неговото решаване.
— Къде смяташ да отидеш? — попитах внимателно и неангажиращо.
— Не зная. От груповите сеанси няма голяма полза. Към управляващия компютър на Корпорацията има робот-психоаналитик. Може би това ще е най-евтино.
— Евтиното е калпаво — подхвърлих аз. — Като млад две години ходих на такъв психоаналитик, след като… нали знаеш, след онзи случай.
— И оттогава вече двайсет години се чувстваш добре — възрази Клара. — Вече съм решила. Е, засега.
Потупах я по ръката.
— Каквото и да предпочетеш ще бъде добре — казах нежно аз. — През цялото време си мислех, че бихме се разбирали по-добре, ако избиеш от главата си някои от онези наследени глупости. Предполагам, че всички ги имаме, но бих желал много повече да се гневиш на самия мен, а не на това, че действам като заместител на баща ти или заради нещо от този род.
Тя се обърна по корем и ме погледна. Дори и при бледата светлина на хичиянския метал можах да видя изненадата, изписана на лицето и.
— Какви ги приказваш?
— Как какви? За твоя проблем, Клара. Зная, че ти е трябвало много кураж, за да признаеш пред себе си, че се нуждаеш от помощ.
— Виж, Боб — отговори тя, — така е, само че ти, изглежда, не знаеш какъв е проблемът. Връзката ми с теб не е проблем. Ти може и да си проблем. Просто не зная. Онова, което ме безпокои, е шикалкавенето, неспособността за вземане на решение, дългото отлагане, преди отново да замина — и, без да се обиждаш, избирането на човек като теб, с когото да летя.