Тя имаше много положително отношение към мисиите. Страхуваше се да лети, което беше напълно разбираемо. Въпреки това участваше в тях, за което й се възхищавах. Сега очакваше да се върне някой член от семейството, за да се запише отново. Бяха се разбрали винаги да има по един от тях у дома, който да очаква завръщането на останалите.
Разказа ми малко за живота си. Живеели, доколкото това може да се нарече живот, във „Вретеното“ на Венера, Успели да оцелеят, като си допълвали по нещо — главно от туристическия бизнес. В него имало много пари, но конкуренцията била голяма. Успях да разбера, че по едно време са работили в нощен клуб: пеене, танцуване, комедийни програми. Подразбрах, че не са били зле, поне за стандартите на Венера. Но през онази година имало толкова малко туристи и толкова много „хищници“, готови да се борят за всяка „мръвка“, че било почти невъзможно всички да се изхранят. Сес и синът й (онзи, който умрял) се опитали да работят като екскурзоводи със самолет — една бракма, която купили и успели да поправят. Момичетата работили всякаква работа. Бях съвсем сигурен, че ако не друг, то най-малкото Луиз за известно време е била проститутка, но и с това не успели да натрупат пари пак по същите причини. Били почти в безизходица и тогава успели да дойдат на Гейтуей.
Не им било за първи път. Най-напред се борили да напуснат Земята, когато там станало толкова лошо, че Венера им изглеждала като по-приемлива алтернатива. Имали повече кураж и по-голяма готовност да поемат риск от много хора, които съм срещал.
— Как успя да платиш за това пътуване? — попитах я аз.
Луиз довърши пиенето си, погледна часовника и отговори:
— До Венера пътувахме по най-евтиния начин, който съществува. Като насипен товар. С още двеста и двайсет емигранти. Спяхме връз главите си, редяхме се на опашка за двеминутно ползване на тоалетната, хранехме се с пресовани сухи храни и пиехме рециклирана вода. Беше ужасно пътуване срещу четирийсет хиляди долара на глава. За щастие децата още не бяха родени, освен Хет, а той като малък пътуваше срещу четвърт билет.
— Хет син ли ти е? Какво ста…
— Почина.
Замълчахме. След малко тя каза:
— Досега трябваше да има радиосъобщение, че пристига кораб.
— Може да са съобщили по пиезофона.
Кимна с глава и за момент придоби угрижен вид. Корпорацията прави стандартни съобщения, когато установи контакт с пристигащи кораби. Ако все още не са установили контакт — да, мъртвите изследователи не съобщават за пристигането си по радиото. Отвлякох я от мрачните й мисли, като й съобщих за решението на Клара да отиде на психоаналитик. Тя ме изслуша, сетне сложи ръка върху моята и каза:
— Не се засягай. Боб, но никога ли не си мислил и ти да направиш същото?
— Нямам пари, Луиз.
— Дори и за груповите сеанси? На хоризонт „Мили“ се провеждат групови сеанси. Понякога се чуват. Има обяви за всичко — временно преустановяване, отчуждаване, подражаване. Разбира се, много от пациентите може вече и да са заминали.
Отново вниманието й се пренесе другаде. От мястото където бяхме, виждахме входа на казиното — едно крупие разговаряше оживено с човек от екипажа на китайския стражеви кораб. Луиз гледаше натам.
— Нещо става — казах аз. Щях да добавя: „Хайде да отидем и да видим“, но Луиз вече се бе отправила нататък.
Играта в казиното спря. Всички наскачаха и се струпаха около масата за „21“, където видях Дейн Мечников, седнал до Клара, на мястото, освободено от мен, с купчинка от двайсет и пет доларови чипове пред себе си. Всред всички, настанил се на стола на крупието, Шики Бакин разказваше нещо.
— Не — отвърна той, когато се приближих, — не им знаят имената. Знае се само, че е петместен.
— И всичките са живи, така ли? — попита някой.
— Доколкото зная. Здравей, Боб. Здравей, Луиз — кимна той учтиво. — Виждам, че сте чули.
— Не, не можахме да чуем — отговори Луиз и инстинктивно ме хвана за ръка. — Чухме само, че пристигнал някакъв кораб. Знаеш ли имената на екипажа?
Дейн Мечников извъртя глава към нея, изгледа я и изръмжа:
— Имена! Кой се интересува от имена? Важното е, че не е никой от нас. А са направили голям удар. — После се изправи. Едва сега забелязах колко беше разгневен — забрави да си вземе чиповете. — Отивам долу — заяви той. — Искам да видя как изглежда щастието, което идва веднъж в живота.
Екипажите на стражевите кораби бяха оградили мястото. Един от пазачите беше Франси Херейра. Около проходната шахта се бяха струпали най-малко сто души, а само Херейра и две момичета от американския кораб трябваше да ги държат настрана, Мечников се промъкна до ръба на шахтата и преди едно от момичетата да го изгони, успя да погледне надолу. Видяхме го да говори с друг изследовател, също с пет отличителни гривни. Чухме само откъслечни думи.