…„почти мъртви. Свършила им се водата“. „Само са изтощени. Ще се оправят“. …„десет милиона премия, ако е никел, а след това и лицензионни възнаграждения“.
Клара хвана Луиз за рамото и я затегли напред. Преместих се на освободеното от тях място.
— Знае ли някой кой е екипажът? — попита тя.
Херейра й се усмихна уморено, кимна ми с глава и отговори:
— Още не, Клара. Сега ги претърсват. Мисля, че ще се оправят.
Някой зад мен попита:
— Какво са намерили?
— Нови артефакти. Само това зная.
— Петместен ли е? — запита Клара.
Херейра кимна и погледна надолу в проходната шахта.
— Така — каза той, — а сега се отдръпнете назад, приятели. Изкачват някого.
Всички се отдръпнахме назад с милиметър, но това нямаше значение — нямаше да слязат на нашия хоризонт. Първи на въжето беше една голяма клечка от Корпорацията (не си спомням как се казва), след него един китайски полицай, а после някой в халат от болница „Крайна“ и на същата ръкохватка на въжето един здравен служител, който го държеше да не падне. Познавах изследователя по физиономия, но не му знаех името. Бях го виждал на прощални празненства, може би на няколко. Беше дребен, възстар черен мъж. Няколко пъти бе летял безуспешно. Очите му бяха отворени и доста бистри, но изглеждаше безкрайно уморен. Огледа с безразличие тълпата около шахтата и отмина нагоре.
Погледнах към Луиз и видях, че очите й бяха затворени и тихо плаче. Клара я бе прегърнала през раменете. Тълпата бавно се придвижваше и ме докара близко до Клара. Погледнах я въпросително.
— Този е петместен — отговори тихо тя. — Дъщеря й е с триместен.
Знаех, че Луиз бе чула, потупах я по рамото и казах.
— Съжалявам Луиз.
Ръбът на шахтата се поотвори и надзърнах надолу. Хвърлих поглед върху онова, което бе донесло на изследователите десет или двайсет милиона долара. Бяха шестоъгълни кутии от хичиянски метал, не по-дълги от половин метър и високи двайсет и пет сантиметра, Френсис Херейра ме придумваше:
— Хайде, Боб, дръпни се назад, моля те.
Докато се отдръпвах, мина друг изследовател в болничен халат. Беше жена. Мина покрай мен, без да ме види. Очите й бяха затворени. Но аз я видях. Бе Шери.
21.
— Чувствам се доста глупаво, Зигфрид.
— Мога ли да ти помогна с нещо, Боб?
— Можеш да изчезнеш. — Бе украсил цялата стая с мотиви от детски ясли и училище. Най-лошо от всички беше самият Зигфрид. Този път играеше ролята на майка. Седи до мен на постелката — парцалена кукла, с човешки бой, топла, мека, направена от нещо като хавлия за баня и напълнена с дунапрен. На пипане е добре, но… — Мисля, че не ми е приятно да ме третираш като бебе — казвам с приглушен глас, заварял глава в хавлията.
— Отпусни се, Роби, само се отпусни. Всичко е наред.
— Също като в цирк.
Замълчава за малко, а след това ми припомня:
— Щеше да ми разказваш съня си.
— Аха.
— Какво има, Роби?
— Искам да кажа, че не ми се говори по този въпрос. Въпреки това — изричам бързо, като вдигам глава от хавлията, — бих могъл да направя това, което искаш. Като че ли бе Силвия.
— Така ли, Роби?
— Не приличаше съвсем на нея. Повече приличаше на — не, не зная на кого. Мисля, че на някой по-възрастен. Наистина от години не съм се сещал за Силвия. И двамата бяхме деца…
— Моля те, продължавай, Роби — подкани ме след минутка той.
Прегърнах го и заоглеждах със задоволство стените, нашарени с изрезки от циркови плакати на животни и клоуни. Никак не прилича на детската ми стая, въпреки че Зигфрид вече знае доста неща за мен, така че нямаше никакъв смисъл да му казвам това.
— Сънят, Роби?
— Сънувах, че работим в мините. Всъщност не бяха мините за храна. Физически приличаше повече на вътрешността на петместен кораб — от тези на Гейтуей, нали знаеш. Силвия беше в нещо като тунел, който водеше навън.
— Тунелът водеше навън, така ли?
— Моля те, недей да ме тласкаш към никакви символи, Зигфрид. Вече са ми известни символите за влагалища и други подобни. Когато казах „водеше навън“ исках да кажа, че тунелът започваше от мястото, където стоях и се отдалечаваше. — Поколебах се малко, после му разказах най-мъчителната част от съня. — След това тунелът потъна и Силвия остана затворена в него.
Изправих се.
— Това, което е невярно в случая — обясних аз, — е, че в действителност такова нещо не би могло да се случи. В мината се пробиват само дупки за поставяне на взрив, с който се разбива шистата. Цялата миньорска работа се върши с лопати. Работата на Силвия просто не криеше такава опасност.