— Мисля, че няма никакво значение дали действително би могло да се случи, Роби.
— Предполагам, че си прав. Та значи там беше Силвия, затворена в срутилия се тунел. Виждах как купът от шисти се размърдва. Всъщност не бяха шисти. Беше нещо пухкаво, нещо като раздробена хартия. В ръцете си държеше лопата и си пробиваше път. Чувствах, че ще се измъкне. Беше си изровила дупка, през която можеше да мине. Чаках я да излезе… само че тя не излезе.
Зигфрид с цвят на кожата като този на плюшено мече лежеше топъл в ръцете ми и чакаше. Беше приятно да го държа. Разбира се, в действителност той не е там. Не е никъде, освен, може би, в централните запаметяващи устройства някъде край Вашингтон, където се намират големите компютри. В ръцете си държах един обикновен терминал за дистанционен достъп, дегизиран в човешки дрехи.
— Има ли нещо друго, Роби?
— Всъщност не. Във всеки случай не и части от съня. Е, наистина изпитвам някакво чувство. Чувствам се така, сякаш съм ритнал Клара по главата, за да й попреча да излезе. Сякаш се страхувах, че останалата част от тунела ще падне върху мен.
— Какво искаш да кажеш с „чувство“. Роби?
— Онова, което казах, бе част от съня. Просто така го чувствах — не, не зная.
Зигфрид изчаква, после изпробва друга тактика.
— Боб, усети ли, че името, което каза точно тогава беше Клара, а не Силвия?
— Така ли? Колко странно? Защо ли съм казал Клара?
Отново изчаква малко, а след това ме подканя.
— После какво стана, Роб?
— После се събудих.
Обърнах се по гръб и заразглеждах тавана, покрит е плочки, облепени с блестящи звезди.
— Виж това е добре — казах аз.
После добавих:
— Чудно ми е, Зигфрид, дали ще има полза от цялата тази галиматия.
— Не съм сигурен дали мога да отговоря на въпроса ти, Роб.
— Ако можех — добавих аз, — бих ти помогнал.
Все още държах в джоба си бележката от С.Я., даваща ми някаква сигурност, която ценях.
— Според мен — отговори той, — все нещо ще излезе. Искам да кажа, че в главата ти има нещо, за което, макар че нямаш голямо желание да мислиш, е свързано със съня.
— За Бога, нещо за Силвия ли? Та това бе беше толкова отдавна.
— Това няма голямо значение нали, Роб?
— Млъкни, моля те. Отегчаваш ме, Зигфрид! Наистина ме отегчаваш. — После, след като размислих, продължих: — Слушай, започвам наистина да се ядосвам. Какво означава това?
— Какво мислиш, че означава, Роб?
— Ако знаех, нямаше да те питам. Чудя се дали не се опитвам да избягам от отговорност? Нервираш ме, защото започваш да напипваш нещо.
— Моля те, не мисли по процеса, Роб. Само ми кажи какво чувстваш.
— Вина — отговарям, без да се замислям, без да зная, че ще кажа точно това.
— Вина за какво?
— Вина за… Не съм сигурен за какво. — Поглеждам часовника си. Остават още двайсет минути. За двайсет минути могат да се случат страшно много неща. Преставам да мисля дали наистина желая да бъде изваден от апатията, в която се намирах. За следобед имах насрочен турнир по двойки на бридж и шансът да стигна до финалите беше доста голям. Ако нещо не объркам; ако съм достатъчно концентриран.
— Чудя се дали да не си тръгна по-рано днес, Зигфрид — казвам аз.
— Вина за какво, Роб?
— Не съм сигурен, че помня. — Погалих парцаленото чучело по врата и се засмях. — Това наистина е хубаво, Зигфрид, макар че ми трябва много време да свикна с него.
— Вина за какво, Роб?
Изкрещявам:
— Затова, че я убих, шушумига такава!
— Искаш да кажеш, че си я убил насън.
— Не! Наяве. Два пъти.
Усетих, че дишам тежко и знаех, че сензорите на Зигфрид няма да пропуснат да го регистрират. Полагах усилия да се овладея, за да не му хрумне някоя щура идея. Обмислих това, което бях казал, и продължих:
— Всъщност не убих Силвия. Само се опитах. Подгоних я с нож в ръка.
Зигфрид спокойно и внимателно отбелязва;
— В анамнезата се казва, че когато сте се скарали с приятелката си, ти си държал нож. В нея не се казва, че си я подгонил.
— Дявол да те вземе, защо смяташ ме прибраха тогава? Цяло щастие е, че не й прерязах гърлото.
— В действителност ти използва ли ножа срещу нея?
— Да го използвам ли? Не. Бях прекалено разярен. Хвърлих го на пода, скочих и я ударих.
———————————————