— Защо?
— Имам предвид — отговорих аз и изведнъж разбрах, че нещо не е в ред, — че много използваше този парфюм. Спомням си, че това бе първото нещо, което забелязах в теб. — Сетих се за забележката на Франси Херейра относно миризмата на Гейтуей и разбрах, че от дълго време Клара вече не миришеше така приятно.
— Боб, миличък, пак ли искаш да се скараме?
— Разбира се, че не. Но съм любопитен. Откога престана да се парфюмираш?
Вдигна рамене и не отговори нищо, ако не се смята за отговор гневният й поглед. За мен обаче това беше достатъчен отговор, тъй като доста често й бях казвал, че харесвам парфюма й.
— Как върви с психоанализата? — попитах аз само колкото да променим темата.
Изглежда, че нямаше никакъв резултат. Доста хладно Клара отбеляза:
— Сигурно се чувстваш доста зле с тази глава. Аз обаче смятам да си вървя.
— Наистина се интересувам — упорствах аз, — Искам да зная имаш ли някаква полза?
Не беше ми казала, но знаех, че ходи на психоанализа. Изглежда че сеансите й продължаваха по два или три часа дневно. Знаех, че не искаше да отиде на машинна терапия с компютъра на Корпорацията, но какво в последна сметка бе решила не ми беше известно.
— Има — каза тя разсеяно.
— Успя ли да преодолееш състоянието с баща си? — запитах аз.
Клара отвърна агресивно:
— Не ти ли е идвало наум, че малко такава помощ и на теб ще ти дойде добре?
— Странно, че и ти го казваш. Същото ми каза онзи ден и Луиз Форханд.
— Никак не е странно. Помисли по въпроса. До скоро.
Отиде си. Отпуснах глава и затворих очи. Да отида на психоанализа! От какъв зор? Единственото, от което имах нужда, бе една успешна мисия, като тази на Шери…
И единственото, което трябваше да направя, бе…
Бе да събера кураж и се запиша за друга мисия.
Изглежда, обаче, че тъкмо този кураж ми беше доста дефицитен.
Времето си течеше или пък аз просто го пропилявах. Цял един ден пропилях в музея. Бяха изложили холоснимки от находка на Шери. Пусках холодиска два или три пъти, просто за да видя как изглежда една находка, оценена на седемнайсет милиона петстотин и петдесет хиляди долара. В по-голямата си част имаше вид на безполезни вехтории. Така изглеждаха предметите, разглеждани поотделно. Имаше около десетина молитвени ветрила, което показваше, предполагам, че хичиянците са обичали да включват произведения на изкуството дори и в комплекта от инструменти за поправяне на автомобилни гуми. Или по-точно в комплекта от инструменти, предназначението на които все още не бе известно. Това бяха предмети, приличащи на отвертки-звезди с гъвкави дръжки, глухи ключове, направени от мек материал, предмети, приличащи на електрически пробници и такива, каквито никога не сте виждали. Разглеждани един по един, те създаваха впечатление за нещо твърде безразборно, но, разглеждани като комплект, те бяха така напасвани един към друг и така подредени в кутии, че заемаха минимална площ. Седемнайсет милиона петстотин и петдесет хиляди долара! Ако бях отишъл с Шери, сега и аз щях да съм един от онези, които имат дял в сумата.
Или един от труповете. Наминах към дома на Клара, повъртях се малко, но тя не си беше вкъщи. По това време ходеше на психоанализа. От друга страна, вече не знаех дневното й разписание. Бе си взела друго дете, за което се грижеше, когато родителите му бяха заети. Беше малко чернокожо момиченце, може би четиригодишно, майката на което беше астрофизичка, а бащата екзобиолог. С какво друго се занимаваше Клара не можех да кажа.
Тръгнах обратно към стаята си. Луиз Форханд надникна от вратата и ме последва.
— Боб — попита припряно тя, — знаеш ли нещо за предстоящата премия за голям риск?
Направих й място в леглото до мен.
— Аз ли? Не. Откъде бих могъл да зная?
Бледото й мускулесто лице бе по-напрегнато, откогато и да било.
— Помислих, че може да си подочул нещо. От Дейн Мечников например. Зная, че си близък с него, пък и го видях да говори с Клара в учебната зала.
Не отговорих нищо и не бях сигурен, че имам желание да отговоря.
— Чух да казват, че предстои едно пътуване с научна задача, за което е определена доста голяма награда. Бих желала да се запиша за него.
Прегърнах я.
— Какво има, Луиз?
— Съобщиха, че Уила е мъртва. — Заплака.
Държах я в прегръдките си и я оставих да се наплаче. Бих се опитал да я утеша, но не знаех как. Каква ли утеха може да има за такава загуба? Не след дълго станах и зарових в шкафа за цигарата от марихуана, която преди два дни ми бе дала Клара. Запалих я й я подадох.
Луиз пое дълбоко, задържа доста дълго, после издуха дима.
— Мъртва е, Боб — повтори тя. Бе престанала да плаче. Макар и все така опечалена вече се бе успокоила; мускулите на врата и на гърба й се бяха отпуснали.