— Може и да се върне, Луиз.
Поклати глава.
— Няма никакъв шанс. Корпорацията обяви кораба й за загубен. Може и да се върне, но Уила няма да бъде жива. Последната им храна се е свършила преди две седмици. — Тя впери невиждащ поглед към пространството, после въздъхна, надигна се и се пресегна към цигарата. — Защо не е тук сега Сес — каза тя. Почувствах отново на дланта си как мускулите й се напрегнаха.
Знаех със сигурност, че наркотикът започна да действа, защото и на мен самия вече бе подействал. Не беше някакъв бурен, отгледан в саксия зад бръшляна, а истинска неаполитанска марихуана. Беше я донесло едно момче от стражевите кораби. Набрало я по сенчестите склонове на планината Везувий, между редиците от лози, от които правят виното „Сълза Христова“. Луиз се обърна към мен и завря брадичка в гушата ми.
— Аз наистина обичам семейството си — каза тя съвсем спокойно. — Надявах се, че тук ще ни се усмихне щастието. И на нас трябва най-после да ни провърви.
— Замълчи, мила — прошепнах аз и зарових нос в косата й. От косата към ухото, оттам към устните и стъпка по стъпка започнахме любов; старомодна, спокойна любов — любов в безвремието. Бе много разтоварващо. Луиз се оказа опитна, търпелива, отзивчива. След два месеца общуване с нервната и раздразнителна Клара преживяното бе като завръщане в бащиния дом. Накрая тя се усмихна, целуна ме и обърна гръб. Беше много тиха и дишането й бе равномерно. Лежа дълго мълчалива и едва когато усетих, че китката ми се мокри разбрах, че отново плаче.
— Съжалявам, Боб — отвърна тя, когато започнах да я успокоявам. — Просто никога не сме имали късмет. Понякога се примирявам с този факт, но има дни, в които не мога. Днес е един такъв ден.
— Ще ви провърви.
— Не вярвам. Вече не вярвам.
— Но вие сте на Гейтуей, нали? Това също е късмет.
Тя се извърна и ме погледна. Очите й се вглеждаха в моите.
Казах й:
— Помисли си само колко билиона хора са готови да продадат левия си тестикул само и само да бъдат тук.
Луиз отговори бавно:
— Боб… — Спря. Започнах да говоря, но тя тури ръка на устата ми и продължи. — Знаеш ли как дойдохме тук?
— Разбира се. Сес продал самолета.
— Продадохме много повече. Самолетът ни донесе малко над сто хиляди. Тези пари не стигаха дори само за един от нас. Парите взехме от Хет.
— Твоя син? Онзи, който починал?
— Имаше тумор в мозъка. Откриха го на време, или почти на време. Щеше да живее. Не зная колко, но поне още десетина години, макар и с някои поражения; засегнати били центровете на говора и контрол на мускулите. Но и досега щеше да е жив. Само, че… — тя свали ръката си от гърдите ми и избърса очи, не плачеше. — Той не пожела да изхарчим парите от самолета за неговото лекуване. Щяха да стигнат само за операция, а после пак щяхме да сме си бедни. Ето защо той продаде своето тяло, Боб. Всичките си органи! Не само левия си тестикул. И двата. Бяха добри, първокачествени органи на двайсет и една годишен скандинавец. Отиде в болницата и те — как се казваше? — те го упоили. Органите на Хет сега сигурно се намират в цяла дузина различни хора. Продадоха всичко за трансплантиране и ни дадоха парите. Почти един милион долара. С тях пристигнахме тук. Останаха ни малко. Ето източника на нашето щастие, Боб.
— Извинявай — промълвих аз.
———————————————
НУЖЕН МИ Е вашият кураж, за да се опитам да спечеля половин милион долара плюс премия. Въпроси не приемам. Вземете ме. 87–299.
ПУБЛИЧЕН ТЪРГ на непотърсени лични вещи на изследователи, които не са се върнали. Корпорацията, район Чарли девет, утре от 13,00 до 17,00.
ГРЕХОВЕТЕ ВИ ще се опростят, ако постигнете Единство. Той/Тя е хичиянец и Той/Тя прощава. Църква на Отлично поддържания мотоциклет. 88–34.
ТЪРСЯТ СЕ МОНОСЕКСУАЛНИ само за платоническа любов. Никакви телесни контакти.87-913.
———————————————
— Няма за какво да се извиняваш. Просто нямаме късмет, Боб. Хет е мъртъв. Уила е мъртва. Един Господ знае къде е мъжът ми и последното ми оцеляло дете. А аз съм тук и, Боб, през по-голямата част от времето желая от цялото си сърце също да съм мъртва.
Оставих я да спи и отидох да се поразходя в Централния парк. Наминах към Клара. Бе излязла. Оставих й бележка, та да знае къде съм. Следващия половин час прекарах по гръб в съзерцаване на черниците по дървото. Паркът беше безлюден с изключение на двама туристи — наминали малко преди да отлети корабът им. Не им обърнах никакво внимание; дори не съм чул кога са си отишли. Мислех си за Форхандови и изпитвах голямо съжаление: за Луиз, за цялото й семейство, но най-много мислех за себе си. Те не бяха имали късмет, но онова, което аз нямах, беше още по-лошо. Болните общества отнемат куража на изследователите и те не могат нищо да направят. Предполагам, че същото е било и с моряците на Колумб, или с първите заселници на Америка, прекосили с покритите си конски впрягове територията на команчите. И те сигурно са били изплашени и глупави не по-малко от мен, но не са имали друга алтернатива. Точно като мен! Но Боже Господи, колко ме беше страх… Чух гласове — един детски, а после лек смях. Смехът на Клара! Изправих се.