— Здравей, Боб — поздрави ме тя и застана пред мен, сложила ръка върху главата на едно мъничко, черничко момиченце с щръкнали плитчици.
— Това е Уати.
— Здравей, Уати.
Дори и за мен самия гласът ми прозвуча фалшиво.
— Какво има? — попита Клара.
Не можех да й обясня само с едно изречение.
Отговорих лаконично:
— Съобщили, че Уила Форханд е мъртва.
Клара кимна, без да каже нещо. Уати изписука:
— Моля ти се, Клара, хвърли ми топката.
Клара взе топката и започнаха да си подхвърлят. При почти пълното отсъствие на гравитация на Гейтуей топката сякаш летеше.
Казах й:
— Луиз иска да участва в мисията с премия за риск. Според мен тя иска аз, всъщност ние, да я вземем със себе си.
— Охо!
— Знаеш ли нещо за полетите? Дейн не ти ли е споменавал нещо за някой от специалните мисии?
— Не! Не съм виждала Дейн от — не си спомням откога. Във всеки случай той замина тази сутрин с едноместен.
— Но той не е правил прощално празненство! — изненадах се аз.
Клара стисна устни.
Момиченцето се провикна:
— Хей, мистър! Дръж! — и подхвърли към мен топката. Тя летеше като напълнен с топъл въздух балон, но въпреки това едва не я изпуснах. Умът ми беше другаде. Внимателно я хвърлих обратно.
След малко Клара промълви:
— Съжалявам, Боб. Мисля, че просто нямам настроение.
— Да — отговорих аз, като мислех за друго.
Тя продължи с нескрито желание за помирение.
— Изживяхме някои тежки моменти, Боб. Не искам да съм груба с теб. Не се засягай, но аз… аз ти нося нещо.
Тя ме хвана за ръка и надяна нещо на китката ми.
Беше гривна от хичиянски метал, отличителна гривна за извършен полет. Струваше петстотин долара. С моите средства не бих могъл да си го позволя. Вперих очи в нея и се мъчех да се сетя какво исках да й кажа.
— Боб?
— Какво?
В гласа й се чувстваше раздразнение.
— Прието е в такива случаи да се казва „благодаря“.
— Прието е — казах аз — на ясен въпрос да се дава ясен отговор, а не да казваш, че не си виждала Дейн Мечников, след като миналата нощ си прекарала с него.
Изчерви се.
— Шпионирал си ме!
— Лъгала си ме!
— Боб! Не съм твоя собственост. Дейн е човешко същество и приятел.
— Приятел! — излаях аз. Последното нещо, което Мечников можеше да бъде за другите, бе да им бъде приятел. Само при мисълта, че Клара е била при него ме свиваше под лъжичката. Не харесвах това усещане, защото не можех да го определя. Не беше само гняв. Не беше дори и ревност. Беше някакво усещане, което си оставаше неразбираемо. Продължих почти разплакан, като съзнавах колко нелогично беше: — Аз те запознах с него.
— Това не ти дава право на собственост! Добре! — озъби се Клара, а после добави: — Може би съм спала няколко пъти с него. Това обаче не променя чувствата ми към теб.
— Но променя моите към теб, Клара.
Погледна ме възмутено.
— И ти имаш нахалството да ми казваш това. Ти, който ми идваш тук, вмирисан на секс, правен с някаква пачавра.
Това вече надминаваше всякакви граници.
— Не беше никаква пачавра. Трябваше да успокоявам някого — някого, който страдаше.
Изсмя се. Беше неприятен смях, изпълнен с непристоен гняв.
— Знам! Трябвало е да успокояваш Луиз Форханд. Тя отдавна си проправя безцеремонно път. Не си ли забелязал?
Момиченцето държеше топката и ни гледаше втренчено. Виждах, че я бяхме изплашили. Като се мъчех да сдържам гнева си, казах:
— Клара, няма да ти позволя да ме правиш на глупак.
— Ух — изрази тя нечленоразделно отвращението си и се обърна да си върви. Пресегнах се да я спра, но тя се разрида и ме удари с всичка сила. Ударът й попадна в рамото.
Това вече беше грешка.
Винаги е грешка. Не е въпрос на разум или защита, а въпрос на сигнал. За мен това беше лош сигнал. Вълците не се избиват помежду си, защото по-малкият и по-слабият винаги се предава; ляга по гръб, остава гърлото си незащитено, вдига лапи във въздуха, за да съобщи, че се предава.
———————————————