Въпрос. Научих, че хичиянският метал е анализиран в Националното бюро по стандартите…
Професор Хеграмет. Не, не е вярно Тетцу.
Въпрос. Научих го от пиезовизията…
Професор Хеграмет. Не. Видял си само съобщението, че Бюрото по стандартите е публикувало качествена оценка за хичиянския метал. Това не е анализ, а само описание: якост на опън, съпротивление на разрушение, точка да топене и други подобни.
Въпрос. Не съм сигурен, че разбирам каква е разликата.
Професор Хеграмет. Сега вече знаем какви са качествата на този метал. Все още не знаем обаче, какво представлява той. Кое е най-интересното свойство на хичиянски метал? Кажи ти, Тери?
Въпрос. Не е ли това, че свети?
Професор Хеграмет. Да, свети. Излъчва светлина. Достатъчно силна да осветява стаите ни. Ето защо ни трябват само завеси, за покриваме стените, когато искаме да стане тъмно. И продължава да свети най-малко от половин милион години. Откъде идва тази енергия? Според Бюрото в метала има някакви трансураниеви елементи. Никой обаче не знае какви са тези елементи. Има нещо, което прилича на изотоп на медта, но медта няма стабилни изотопи. Досега поне не са известни такива. Така че онова, което съобщава Бюрото по стандартите, е точната честота на синята светлина и всички физически параметри с точност до осмия или деветия десетичен знак. В съобщението нищо не се казва как може да се направи такъв метал.
———————————————
Тогава физическият победител не може да атакува. Ако не беше това, досега да не са останали живи вълци. По същата причина мъжете обикновено не убиват жени, или поне не ги пребиват до смърт. Просто не могат. Колкото по-силно е желанието у един мъж да удари жена, толкова повече се съпротивлява неговото вътрешно „аз“. Ако жената направи грешка и изпрати друг сигнал, като първа го удари…
Ударих я четири или пет пъти с всичка сила, по гърдите, по лицето, по корема. Падна на земята разплакана. Коленичих до нея, повдигнах я с една ръка, а с другата напълно хладнокръвно я ударих още два пъти. Всичко стана като по сценарий, написан от Господ; абсолютно неизбежно. Дишах тежко, сякаш съм бягал, за да спася живота си. Кръвта тупкаше в ушите ми. Пред очите ми всичко беше като в червена мараня. Накрая чух тих, далечен плач. Обърнах се и видях малкото момиченце, Уити, да ме гледа уплашено, с отворена устица, а сълзиците й се стичаха по виолетово-черните й бузки. Тръгнах към нея да я успокоя, но тя изпищя и се скри зад една дървена решетка.
Обърнах се към Клара. Бе станала и гледаше настрани с ръка върху устата. Свали ръката си и погледна в нея. Беше зъб.
Не казах нищо. Не знаех какво да кажа и не ми се мислеше за нищо. Обърнах се и си отидох.
Не си спомням какво правих през следващите няколко часа. Не спах, макар че бях физически изтощен. Поседях малко върху шкафа в стаята си. След това отново излязох. Спомням си, че говорих с някого. Мисля, че беше турист от венериански кораб. Разказвах колко интересна и вълнуваща е работата на изследователя. Спомням си, че нещо ядох в стола. И през цялото време си мислех: исках да я убия. Цялата тази ярост е била в мен, а аз дори и не съм подозирал до момента, в който тя натисна спусъка.
Не знаех дали ще ми прости. Не бях сигурен дали трябва да ми прости. Не бях сигурен дори дали искам да ми прости. Не можех да си представя, че ще можем отново да се обичаме. Ако все пак бях сигурен в нещо, то бе, че исках да й се извиня.
Само че тя не беше в стаята си. Нямаше никого, освен една закръглена млада черна жена с тъжно лице, която подреждаше някакви дрехи. Когато я запитах за Клара, започна да плаче.
— Замина си — отговори жената, като ридаеше.
— Заминала?
— Изглеждаше ужасно. Някой сигурно я беше бил. Доведе Уати и каза, че повече няма да може да се грижи за нея. Подари ми всичките си дрехи, но — какво ще правя с Уати, когато съм на работа?
— Къде замина?
Жената повдигна глава.
— Върна се на Венера. С кораба. Отлетя преди един час.
Повече не разговарях с никого. Самичък в стаята си успях да заспя.
Когато се събудих, събрах всичко, каквото имах, дрехи, холодискове, шаха, ръчния си часовник, хичиянската гривна, подарена ми от Клара, и го продадох. Изтеглих и всичко от кредитната си сметка. Събрах общо хиляда и четиристотин долара и малко дребни. Качих се в казиното и заложих цялата сума на числото „31“.
Колелото на рулетката се завъртя и голямата топка започна бавно да прескача от вдлъбнатинка на вдлъбнатинка: Зелено. Нула.
Отидох в управлението на полетите и се записах за първата мисия. Беше едноместен. Двайсет и четири часа по-късно вече бях в Космоса.