———————————————
Спънах се и си одрах кокалчетата на краката в спиралата, която сега светеше златистожълто. Изсмуках кръвта от ожуленото и разбрах, че корабът се движи.
Не можеше да не се движи. Програмиран е да остане в орбитата, която трябва да намери, но само толкова, колкото е необходимо, за да огледам и взема решение.
Взирах се объркан и смутен. Светещата плоча сега беше на средата на зрителния екран и стоеше там. Корабът бе преустановил автоматичното си въртене. Чух далечния рев на двигателите на обслужващия модул. Летях с него, а корабът ми се бе насочил към плочата.
Над пилотската седалка светеше зелена светлина.
Това не беше редно. Зелената светлина бе инсталирана на Гейтуей от човешки същества. Тя нямаше нищо общо с хичиянците. Беше обикновен земен радиоприемник, който ми съобщаваше, че някой ме вика. Кой ли може да е? Кой може да се намира на току-що открития от мен обект?
Включих системата за разговор между кораби и извиках:
— Здравейте!
Чу се отговор. Не можах да разбера какъв.
Изглежда беше някакъв непознат език, може би китайски. Но все пак беше човешки.
— Говорите ли английски? — провикнах се аз. — Кажете кой сте вие, дявол да ви вземе!
След малко се обади друг глас:
— Вие кой сте?
— Името ми е Боб Бродхед — изръмжах в отговор аз.
— Бродхед? — Чу се шушукане между двама души, а после онзи, който говореше английски съобщи: — Нямаме данни за изследовател на име Бродхед. Да не би да сте от Афродита?
— Какво е това Афродита?
— О, за Бога! Кой всъщност сте вие? Слушайте, тук е контролният център на Гейтуей Две. Нямаме време за губене. Легитимирайте се!
Гейтуей Две!
Изключих радиото и се отпуснах назад. Наблюдавах как плочата става все по-голяма, без да обръщам внимание на зелената светлина. Гейтуей Две? Колко смешно! Ако исках да отида на Гейтуей Две, щях да се запиша за редовен полет и да приема условието да изплащам лицензионни възнаграждения за всяко нещо, което евентуално бих намерил. Щях да пътувам без всякакви опасности като турист по редовен маршрут, по който е летяно стотици пъти. Не бях сторил това. Бях избрал настройка на курса, която никой преди това не бе рискувал да избере. Бях преживял всички възможни рискове, сам-самичък, изплашен до смърт.
Не беше справеделиво!
Не знаех какво да правя. Втурнах се към хичиянския селектор за курс и го завъртях напосоки.
Беше провал, който не можех да приема. Бях се стремил да открия нещо ново. Не бях се стремил към нещо лесно, нещо, което няма да ми донесе никаква награда.
Онова, което направих, беше още по-голям провал. На командното табло се появи жълта светлина, а след това изчезнаха всички светлини; цялото табло потъна в мрак.
Ревът на двигателите на обслужващия модул стихна.
Усещането за движение изчезна. Системите не функционираха. Нищо не се движеше. Нищо от хичиянския комплекс не работеше. Дори и охладителната система.
Докато от Гейтуей Две изпратят кораб, който да ме вземе на буксир, получих топлинен удар; температурата в модула достигна 75°С.
На Гейтуей беше топло и влажно. На Гейтуей Две беше толкова студено, че трябваше да взема на заем жилетка, ръкавици и дебело долно бельо. Гейтуей смърдеше на пот и канални нечистотии. Гейтуей Две миришеше на ръждиво желязо. На Гейтуей Две почти не се чуваше звук и освен мен имаше само няколко човешки същества. Хичиянците бяха оставили Гейтуей Две недовършен. Имаше само няколко дузини тунели и някои от тях, стигнали до гола скала, бяха оставени недовършени. Нямаше засадена никаква растителност и целият кислород се получаваше по химически път. Парциалното налягане на кислорода беше едва 120 милибара, а останалата част от атмосферата представляваше смес от азот и хелий с общо налягане едва половината от нормалното на Земята. Това правеше гласовете пискливи, а първите няколко часа дишането ми бе учестено.
Човекът, който ми помогна да изляза от обслужващия модул и ме зави, за да ме предпази от смразяващия студ, беше един тъмен, огромен марсиански японец на име Норио Итуно. Той ме сложи в своето легло, даде ми да пия и ме остави да си почина. Поспах и когато се събудих, видях, че ме гледа с огромен интерес и уважение. Уважението беше към човека, който се е осмелил да разбие кораб струващ петстотин милиона долара. Интересът беше, защото бях толкова голям идиот, за да го сторя.
— Предполагам, че не ви създавам затруднения — казах аз.
— Да, бих казал, че е така — съгласи се той, — Корабът е напълно унищожен. Никога не бях виждал такова нещо.
— Не съм очаквал, че един хичиянски кораб може така да се потроши.