— Шики? Разбира се, че го познавам. Съседи сме.
— Поздрави го от мен — каза той и наля по този случай. — Голям мъж е, но ми напомня за теб. Бяхме заедно, когато загуби и двата си крака. Притисна го обслужващият модул, когато трябваше да сваляме товар. Едва не умря. Докато го откараме до Гейтуей, целият се наду и страшно миришеше. На втория ден от пътуването трябваше да му отрежем и двата крака. Лично аз ги отрязах.
— Голям мъж е, вярно — съгласих се разсеяно аз, обърнах чашата и я подадох за още. — Ей, с какво ти заприличах на него?
— Със своята нерешителност, Бродхед. Бакин има достатъчно пари да си плати пълно здравно обслужване, но не може да се реши да ги изхарчи. Ако го направи, отново ще има крака. Тогава ще трябва да лети и може да загине. Затова предпочита да остане сакат.
Оставих чашата. Вече не ми се пиеше.
— До скоро, Итуно — казах му аз. — Отивам да си лягам.
През цялото пътуване към Гейтуей писах писма на Клара, които не съм сигурен дали някога ще пусна. Нямаше какво друго да правя. Естер се оказа изключително сексуална за една такава малка, пълничка дама, при това на възраст. Всяко нещо обаче си има мярка. От друга страна, с целия този товар на кораба нямаше много място за нещо друго. Всички дни си приличаха: секс, писане на писма, сън… и безпокойство.
Безпокойство за Шики Бакин: защо иска да си остане сакат? Това безпокойство в известен смисъл позволяваше да разбера и безпокойството за себе си.
25.
— Говориш така, сякаш си уморен, Боб — отбелязва Зигфрид.
Беше съвсем естествено да съм уморен. Прекарах уикенда на Хаваите. Имах акции в туристическия бизнес там, така че ползвах намаление. Бяха два чудесни дни: два часа преди обед заседание с акционерите, а след обед с някоя хубава островитянка на плажа или на катамаран със стъклено дъно, през което се виждаха как големите риби се гмурваха под него с надежда да намерят нещо за ядене. При връщането оттам се пресичаха различни часови зони, което беше много изтощително.
Само че Зигфрид не обича да слуша такива неща. Него не го интересува дали си изтощен физически или не. Интересува се само дали не си сънувал, че правиш любов с майка си.
Казвам му:
— Слушай, Зигфрид, много съм уморен. Защо не престанеш с тези маловажни разговори? Защо не преминеш направо към чувствата ми за Едипов комплекс?
— Имаш ли такива, Боби?
— Нима има някой, у когото да липсват?
— Имаш ли желание да говориш за тях, Боби?
— Не особено.
Изчаква ме, но и аз чакам. Зигфрид отново е проявил хитрост и сега кабинетът е декориран като детска стая отпреди четирийсет години. На стената има холоснимка на поставени една върху друга хилки за пинг-понг, на полица с касети с приказки — „Том Сойер“ и „Изчезналата марсианска раса“ — не можах да прочета другите заглавия. Има и фалшив прозорец с фалшива снежна буря в Скалистите планини. Много е прилично, само дето няма нищо общо с моята детска стая, която беше малка, тясна и почти изцяло запълнена от кушетката, на която спях.
— Знаеш ли за какво искаш да говориш, Роби? — подпитва предпазливо той.
— Разбира се! — отговарям моментално аз, после размислям и казвам: — О, не. Не съм сигурен. — В действителност зная. На връщане от Хаваите нещо ме удари, силно по главата. Пътува се пет часа. Половината от времето прекарах потънал в сълзи. До мен седеше красиво бяло момиче и аз реших още там да го опозная отблизо. Стюардесата беше същата, с която бях летял по-рано и я познавах достатъчно добре.
Седях на последната седалка в салона на първа класа на свръхзвуковия лайнер, вземах питиета от стюардесата и бъбрех с бялото момиче. И винаги, когато момичето задремеше, или отиваше до тоалетната, а стюардесата не гледаше към мен, мълчаливо ронех сълзи.
Щом някоя от тях погледнеше към мен, отново се усмихвах и продължавах да флиртувам.
— Искаш ли да споделиш онова, което мислеше точно сега, Боб?
— С удоволствие, Зигфрид, стига да знаех какво беше?
— Наистина ли не знаеш? Не можеш ли да си спомниш, какво се въртеше в главата ти, преди да заговориш, ей сега?
— Разбира се, че мога! — Подвоумих се малко, после казах: — Слушай, Зигфрид, предполагам, че просто исках да бъда приласкан. Мислех си за нещо от онзи ден и ме заболя. Няма да повярваш колко много ме болеше. Плачех като дете.
— За какво си мислеше, Боби?
— Опитвам се да ти кажа. Беше за — е, добре, отчасти беше за майка ми. Но беше също и за, ти знаеш, за Дейн Мечников. Имах онези… имах…
— Мисля, че се опитваш да кажеш нещо за онези фантазии, които си имал, че правиш анален секс с Дейн Мечников, Боб. Вярно ли е?