— Дааа. Имаш добра памет, Зигфрид. Когато плачех, плачех за майка си. Отчасти…
— Това вече ми каза, Боб.
— Вярно. — Отново млъкнах, а Зигфрид чакаше. Аз също чаках. Предполагам, че чаках отново да ме приласкае и след малко той ми направи тази услуга.
— Я да видим мога ли да ти помогна, Боб? — каза той. — Какво е общото между плача за майка ти и фантазиите за Дейн?
Чувствах, че вътре в мен нещо става. Имах усещането, сякаш нещо меко, нещо мокро вътре в мен напира към гърлото ми. Разбирах, че ако не успея да се овладея, гласът ми ще бъде несигурен и жалък. Помъчих се да се овладея, макар да знаех много добре, че такива неща не могат да се скрият от Зигфрид. Чрез своите сензори, които отчитаха всяко трепване на триглавия мускул или овлажняването на дланите, той знаеше точно какво става вътре в мен.
Все пак се опитах. С тон на преподавател по биология, който демонстрира препарирана жаба, казах:
———————————————
Кораб АЗ-77, Маршрут 036051. Екипаж Т.Парено, Н.Ахоя, Е.Нимкин.
Време на пътуване 5 дни и 14 часа. Местонахождение в околностите на Алфа Кентавър А.
РЕЗЮМЕ. "Планетата много прилича на Земята и е гъсто обрасла. Растителността има предимно жълт цвят. По състав атмосферата е близка до хичиянската. Планетата е топла и няма ледени полярни шапки, а температурата е като тази на тропиците на земния екватор. Такава е температурата на цялата планета, почти до полюсите. Не открихме никакви следи от животни (метан и т.н.). Част от растителността датира отскоро. Разпространява се чрез филизи като тези при лозата, а също и чрез ластуни, които проникват в почвата и пускат корени. Не намерихме никакви артефакти. Парено и Нимхин кацнаха на планетата и се върнаха с образци от растителността, но умряха от някаква реакция като от токсикодендрон. По цялото им тяло се появиха големи плюски, които започнаха да ги болят, сърбят и очевидно се задушиха, може би от течности, които са се натрупали в дробовете им. Не ги взех на борда. Не отворих обслужващия модул, нито пък го скачих към капсулата, Записах на лента личните им съобщения, след това оставих обслужващия модул и се върнах без него.
Заключение на Корпорацията: С оглед на досегашната работа на Н.Ахоя към него не се предявяват никакви обвинения.
———————————————
— Разбираш ли, Зигфрид, майка ми ме обичаше. Знаех това. И ти го знаеш. То е логически обосновано. Просто не можеше да не ме обича. А Фройд някога е казал, че едно момче, което е сигурно, че е било любимец на своята майка, никога не става невротик. Само че…
— Моля те, Роби, не е съвсем така, а освен това ти започваш да философстваш. Добре знаеш, че всичките тези въведения са излишни. Ти просто шикалкавиш.
В други случаи за такива приказки бих измъкнал електронните му схеми и бих ги изхвърлил, но сега беше налучкал добре настроението ми.
— Знаех, че майка ми ме обича. Не можеше да не ме обича! Бях й единствен син. Баща ми бе умрял — не кашляй, Зигфрид, ще стигна и до това. — Беше логическа необходимост да ме обича. Разбирах го с ума си, но никога не ми го каза. Нито веднъж!
— Искаш да кажеш, че през целия си живот нито веднъж майка ти не ти е казала „Обичам те, синко“?
— Не! — Изстенах. После отново се овладях. — По-точно не ми го е казвала направо. Искам да кажа, че веднъж, вече осемнайсет годишен, бях си легнал в моята стая и я чух да казва на една своя приятелка, че съм чудесно момче. Не си спомням какво бях направил, дали бях спечелил някаква награда, или бях намерил работа, но тогава тя беше горда с мен и ме обичаше и каза, че… Но не на мен, а на приятелката си.
— Моля те, продължавай, Боб — каза след малко Зигфрид.
— Продължавам, Зигфрид! Дай ми минутка почивка. Заболя ме. Мисля, че на това му казваш основна болка.
— Моля те, недей да се самодиагностираш, Боб. Просто го кажи. Пусни го да излезе.
— Проклетник.
Пресегнах се да взема цигара и спрях. Това помага, когато разговорът със Зигфрид стане тежък, защото той винаги се отклонява и започва да твърди, че се опитвам да намаля напрежението, вместо да го преодолея. Този път съм много възмутен от себе си, от Зигфрид, дори и от собствената си майка. Искам да превъзмогна това чувство. Казвам му:
— Виж, Зигфрид, ето как беше. Много обичам майка си и зная — знаех! — че и тя ме обича. Не умееше обаче да го изрази.
Изведнъж видях, че държа цигара, въртя я между пръстите си, без да съм я запалил и, кой знае защо, Зигфрид не ми прави бележка. Веднага продължих:
— С нищо не е показвала, че ме обича. И не само това. Наистина е странно, Зигфрид, но знаеш ли, тя дори никога не ме е докосвала. Искам да кажа като любяща майка. Понякога ме целуваше при лягане. По главата. И си спомням, че ми разказваше приказки. И винаги, когато я повиквах, идваше. Обаче…