———————————————
А бих могъл отново да замина на изследване. Бяха две „прекрасни“ възможности! Едната от тях означаваше отказване от всякакъв шанс за приличен живот… а другата ме плашеше до смърт.
По това време Гейтуей беше нещо като Джентълменски клуб, в който не се знае кои негови членове са в града. Луиз Форханд бе заминала. Мъжът й, Сес, търпеливо държеше фронта, като очакваше нея или останалата им жива дъщеря да се завърне, за да замине той. Сес ми помогна да се пренеса в стаята си, в която по време на моето отсъствие бяха живели три унгарки, заминали неотдавна с един триместен кораб. Преместването не беше трудно. Нямах почти никакъв багаж освен онова, което току-що бях купил от магазина на Корпорацията.
Единствената постоянна личност беше Шики Бакин, винаги дружелюбен и винаги присъстващ. Попитах го дали е чул нещо за Клара. Не беше.
— Замини отново, Боб — подкани ме той. — Това е единственото, което си заслужава да се върши.
— Така е — съгласих се аз. Не исках да споря. Несъмнено беше прав. Може би бих… Казах му: — Де да не бях такъв страхливец. Просто не зная как ще се реша отново да вляза в кораб. Нямам кураж да изкарам сто дни в постоянен страх от смъртта.
Той се засмя, слезе от шкафа, потупа ме по рамото и ми отговори:
— Не ти трябва толкова кураж. Достатъчно ти е да имаш само за първия ден, за да влезеш в кораба. После не ти е нужен никакъв кураж, защото нямаш никакъв избор.
— Мисля, че бих могъл да го направя — отговорих аз, — ако историите на Мечников за цветните кодове са верни. Но някои от неговите „сигурни“ са смъртоносни.
— Това е само статистика, Боб. Вярно е, че сега има данни за някои с по-голяма сигурност, както и за такива, с по-голям успех. Истина е, че са малко, но са по-сигурни и с по-големи шансове.
— Загиналите са си загинали — отбелязах аз. — Все пак, може би ще говоря с Дейн.
Шики ме погледна изненадано.
— Той замина.
— Кога?
— Почти веднага след теб. Мислех, че знаеш. Бях забравил.
— Интересно дали е намерил интимността, която търсеше.
Шики се почеса по брадата с края на крилото си, като в същото време лениво помахваше с другото, за да поддържа равновесие. После слезе от шкафа и отиде до пиезофона.
— Я да проверим — отвърна той и набра номера. На екрана се появи локаторното табло. — Полет 88–173 — прочете той, — награда 150,000 долара. Не е много, нали?
— Мислех, че е отишъл за нещо по-голямо.
— Да — отговори Шики, — но и това не е получил. Тук се сочи, че се е върнал миналата нощ.
Тъй като Мечников бе обещал, макар и с половин уста, да сподели опита си с мен имаше смисъл да поговоря с него. Само че аз не го направих. Само проверих да разбера, че се беше върнал без находка и без нищо, освен премията, която да осигури неговите усилия. Не отидох да го видя.
Всъщност нищо не правех; просто се мотаех.
Гейтуей не е най-приятното място за живеене на Вселената, но аз си намирах занимания. Беше по-лошо от мините за храна. Всеки изминал ден ме приближаваше към времето, когато щеше да пристигне рапортът на ксенотехниците, но съумявах да не мисля много за това. Пиех в „Синия ад“ и се сприятелявах с туристи, с екипажи от кораби, дошли на посещение, с върнали се от полет изследователи, със зайци, които продължаваха да пристигат, изнемощели от горещите планети и търсех, предполагам, друга жена като Клара. Не я намерих.
Четях писмата, написани по време на връщането ми от Гейтуей Две, а после ги късах. Вместо тях написах една кратка бележка, в която се извинявах и казвах, че я обичам. После отидох да я предам по радиото до Венера. Нямаше я. Бях забравил колко време продължават бавните Хофманови орбити. От бюрото за локация лесно идентифицираха кораба, на който се бе прехвърлила. Беше от онези кораби, които се движеха по постоянна орбита под прав ъгъл и служеха като междинна станция за срещи с кораби, извършващи полети по еклиптика между планетите. Според информацията нейният кораб имал среща с един товарен кораб на път за Марс и един луксозен лайнер за Венера. Вероятно се бе прехвърлила на някой от тях, но не знаеха на кой, тъй като никой още не бе достигнал крайната точка на своя курс.