Прегърнах я.
— Мога да ти кажа, че те обичам, че страшно много съжалявам, че искам да се сдобрим, да се оженя за теб, да имаме деца и…
———————————————
Кораб 3–184, Маршрут O19D140. Екипаж С.Костис, А.Маккарти, К.Метсуоко.
Време на пътуване 615 дни и 9 часа. Никакви съобщения от екипажа за местонахождение. Данните от сферичното сканиране са недостатъчни за установяване на местонахождението. Никакви характерни особености, които могат да се идентифицират.
Резюме няма.
Извлечение от бордовия дневник: „Изтече 281-ия ден. Метсуоко изгуби жребия и се самоуби. 40 дни по-късно Алисия доброволно се самоуби. Още не сме достигнали точката на обръщане, така че всичко това е напразно. Останалата храна е недостатъчна, за да се надявам да остана жив дори и да прибягна към Алисия и Кени, които са непокътнати във фризера. Затова включвам на автопилот и вземам таблетките. Всички сме оставили писма. Моля ви да ги изпратите на адресите, ако този проклет кораб някога се върне обратно“.
Отделът за планиране на мисии предполага, че един петместен кораб, снабден с храна за двойно по-голям екипаж и останал само с един човек, може успешно да завърши мисията и да се завърне.
Мисията не е от голяма важност. Повтарянето й е безпредметно.
———————————————
— Боже, Боб — възкликна тя, като нежно ме отблъсна от себе си — когато казваш нещо, просто се забравяш. Не е ли така? Спри за малко. Няма закъде да бързаш.
— Но минаха месеци!
Тя се засмя.
— Не глупачето ми, Боб. Днес е лош ден за стрелците. Не бива да вземат решения. Особено от този род. Друг път ще говорим по този въпрос.
— Стига с тези глупости! Слушай, не вярвам в тези работи!
— Аз им вярвам. Боб.
Изведнъж ми просветна.
— Хей! Сигурен съм, че мога да се сменя с някого от първия екипаж. Или пък, един момент, може би Сузи ще се смени с теб…
Тя поклати глава все още усмихната.
— Мисля, че Сузи няма да пожелае — отвърна тя. — Във всеки случай много ги беше яд, че ми разрешиха да се сменя със Сес. Няма да допуснат в последния момент да се извърши втора смяна.
— Не ме интересува, Клара!
— Боб — каза тя, не ме предумвай. Много мислих за отношенията помежду ни. Мисля, че в тях има нещо ценно. Не мога обаче да кажа, че всичко ми е напълно ясно, затова нека да не избързваме.
— Клара…
— Остави, Боб. Аз ще бъда в първия кораб, а ти във втория. Когато стигнем там, закъдето сме се запътили, ще можем да поговорим. Може би дори ще можем да се сменим и да се върнем заедно. Но дотогава и двамата ще имаме възможност добре да помислим и да си изясним какво наистина желаем. Единствените думи, които, изглежда, знаех и непрекъснато повтарях бяха: „Клара, о, Клара“.
Тя ме целуна, после ме пусна.
— Боб — каза ми тя, — не бъди толкова припрян. Времето е пред нас.
27.
— Искам да те питам нещо, Зигфрид — казах аз. — Много ли съм луд?
Този път той е в образа на Зигмунд Фройд. Агресивният виенчанин има не особено приятен поглед. С тих баритонов глас, подобен на този на Фройд, Зигфрид отговаря:
— Ако питаш какво показват моите сензори, Боб, доста си объркан.
— Така си мислех — съгласих се аз, като се мятах по постелката.
— Можеш ли да кажеш защо?
— Не! — Цялата седмица беше като при онзи чудесен секс с Дойрин и С.Я. и потоци от сълзи, фантастично наддаване и игра на турнира по бридж и пълно отчаяние по пътя към дома. — Чувствах се като хахо — изревах аз. — Ти откри нещо, което не мога да понеса.
— Предполагам, че подценяваш възможностите си да понасяш болка — успокои ме той.
— Майната ти, Зигфрид. Какво знаеш ти за човешките възможности.
Чу се лека въздишка.
— Отново ли започваш, Боб?
— Отново! — И странно, но се почувствах по-малко нервен. Пак го бях въвлякъл в спор и заплахата бе намалена.
— Вярно, Боб, че съм машина. Аз обаче съм такава машина, която е проектирана да разбира хората и, повярвай ми, добре съм проектирана.
— Проектирана! Зигфрид — отбелязвам не без основание аз, — ти не си човек. Ти не можеш да знаеш, не можеш да чувстваш. Ти нямаш никаква представа какво значи да вземаш човешки решения, да носиш бремето на човешките емоции. Ти не знаеш какви чувства се изпитват, когато трябва да завържеш приятел, за да не извърши убийство. Ти не знаеш какви чувства се изпитват, когато умре някой, когото си обичал. Ти не знаеш какво чувство те гнети, когато съзнаваш вината си. Ти не знаеш какво значи да изпитваш смъртен страх.
— Зная тези неща, Боб — отговаря тихо той. — Наистина ги зная. Аз искам да си изясня защо се чувстваш толкова развълнуван и те моля да ми помогнеш.