— Не!
— Твоето вълнение, Боб, означава, че се доближаваме до централната болка…
— Махни проклетото си борче от нерва! — Тази стоматологична аналогия не го отклонява от намеренията му. Електронните му схеми този ден бяха отлично настроени.
— Аз не съм твоят зъболекар, Боб, а психоаналитик и ти казвам…
— Спри! — Знаех какво трябва да направя, за да го отстраня от болката. Не бях използвал листчето с тайната формула от С.Я. от деня, когато му бях казал за нея, но сега исках отново да я използвам. Казах думите и го превърнах от разярен тигър в мъркащо котенце. Той се сви на кравай и ми позволя да галя мекото му коремче. Изкомандвах го да ми разкаже нещо интересно от интервютата с по-своенравните си и привлекателни пациентки. Останалата част от сеанса премина като панорама, а аз още един път излязох от кабинета непокътнат.
Или почти непокътнат.
28.
„В бърлогите, където хичиянците се крият, в пещерите на звездите, в тунелите, които са пробили и пробиват, лижат лютите си рани, хичиянците добри“… Господи, пеехме също като на скаутски лагер през всичките деветнайсет дни след обръщането на кораба. Мисля, че никога през живота си не бях се чувствал толкова добре. Отчасти това се дължеше на освобождаването от страха. След обръщането всички дишахме по-спокойно, почти нормално. Отчасти се дължеше на факта, че Мечников прекарваше по-голяма част от времето с двамата си любовници, а Сузи Херейра се интересуваше от мен по-малко, отколкото през онази седмица на Гейтуей, преминала като една нощ. Преди всичко се дължеше, според мен, на това, че все повече се приближаваше денят, когато ще се съберем с Клара. Дани А. ми помагаше да разбера някои неща. На Гейтуей той бе изкарал някакви курсове. Може и да грешеше, но нямаше друг по-подходящ, така че му вярвах. Според неговите изчисления бяхме изминали общо около триста светлинни години — приблизително, но все пак достатъчно точно. Първият кораб, онзи, в който беше Клара до обръщането, се отдалечаваше все повече и повече от нас, когато за един ден изминавахме десет светлинни години (поне така твърдеше Дани). Петместният кораб на Клара беше изстрелян трийсет секунди преди нас, така че всичко беше лесно за пресмятане: приблизително един светлинен ден. 3 х 10 сантиметра за секунда по 60 секунди по 60 минути по 24 часа… в точката на обръщане Клара се намираше на седемнайсет и половина билиона километра пред нас. Изглеждаше много далече и така си беше. Но след обръщането ние се сближавахме с всеки изминат ден, следвайки я по същия, подобен на пробит от дървояд ръкав в пространството, който хичиянците ни бяха издълбали. И двата кораба отиваха на едно и също място. Имах чувството, че вече ги настигаме. Понякога дори си въобразявах, че усещам миризмата на парфюма й.
Когато изтърсвах нещо от този род на Дани А., той ме поглеждаше недоумяващо.
— Знаеш ли колко са седемнайсет и половина билиона километра? В такова разстояние може да се помести цялата ни Слънчева система. Само за сравнение ще ти кажа, че малката ос на орбитата на Плутоний е дълга малко над трийсет и девет светлинни единици.
Изсмях се малко смутен.
— Само си помислих.
— Така че, хайде да лягаме да спим — каза той, — и да го сънуваме.
Знаеше чувствата ми към Клара. Всички в кораба ги знаеха, дори и Мечников, дори и Сузи. Може и да беше фантазия, но мислех, че всички ни желаят доброто. Ние всички си желаехме доброто, правехме сложни планове как да използваме най-добре парите от наградата. За нас с Клара по един милион долара на човек означаваха точно необходимата сума за една хубава промяна. Може би няма да стигне за пълно здравно обслужване. Не, няма да стигне, ако искаме и да ни остане по нещичко, за да живеем както трябва. За основно здравно обслужване обаче щяха да стигнат, което означава поддържане на истинско добро здраве, предотвратяване на някои ужасни заболявания най-малко за още трийсет или четирийсет години. С онова, което ни остане, можем да си живеем много щастливо: пътуване, деца, добро жилище в прилична част на… Замислих се къде бих искал да имам дом? Не някъде в близост до мините за храна. Може би дори не на Земята. Ще иска ли Клара да се върне на Венера. Не се виждах да живея като плъх в тунел. Не можех да видя и Клара да живее в Далас или Ню Йорк. Разбира се, мислех си аз доста отдалече, ако наистина намерим нещо, скапаният един милион на човек може да бъде само началото. Тогава бихме могли да имаме всяко жилище, което искахме — навсякъде, където пожелаехме. Също и пълно здравно обслужване с трансплантации, които ще ни поддържат млади и здрави, и красиви, и полово силни, и…