Невероятно! Чувствах, че искам да прикрия чувствата си. Понякога забравям, че е само машина.
— Не съм знаел, че можеш да четеш мислите ми — отбелязвам аз.
— Разбира се, че мога, Боб. Когато ми даваш подходяща команда, аз се подчинявам, но ти не си ми дал команда да се въздържам от регистриране и интегриране на данни. Предполагам, че знаеш командата.
— Предположението ти е вярно, Зигфрид.
— Няма причина да не ти се разреши достъп до всякаква информация, която имам. Досега никога не съм се опитвал да ти попреча…
— Би ли могъл, Зигфрид?
— Да. Имам възможност да сигнализирам по-горното началство за използваните команди. Досега не съм го правил.
— Защо?
Торбата със стари болтове продължаваше да ме смайва. Всичко това е ново за мен.
— Както казах, нямаше причини. Очевидно обаче ти се опитваш да избегнеш някакъв конфликт и бих желал да ти кажа какво включва той.
— О, Исусе! — Махнах ремъците и се изправих. — Имаш ли нещо против, ако запаля? — Знаех какъв ще бъде отговорът, но той отново ме изненада.
— При дадените обстоятелства, не. Ако чувстваш необходимост да се поуспокоиш нямам нищо против. Дори смятах да ти предложа, разбира се, ако желаеш, умерен транквилизатор.
— Господи! — възкликнах отново аз и запалих. Почти бях готов да предложа и на него. — Добре, нека да опитаме.
Зигфрид стана, протегна напред крака и за по-удобно ги постави върху един стол. Не знаех, че може да прави и това.
— Опитвам се да те успокоя, Боб — казва той, — и съм сигурен, че ти вече си го забелязал. Сега ми позволи най-напред да ти кажа нещо за моите възможности… и за твоите, които, според мен, ти самият не познаваш. Мога да ти дам информация за всеки мой пациент. Това ще рече, че ти не си ограничен само до онези, които са имали достъп само до този конкретен терминал.
— Не разбирам какво означава това — отговорих след минута мълчание.
— Мисля, че разбираш. Или ще разбереш, когато пожелаеш да го разбереш. По-важното обаче е, какво от твоята памет се опитваш да потиснеш. Чувствам, че за теб е важно да я отблокираш. Смятах за някой от следващите сеанси да ти предложа лека хипноза, или транквилизатор, или дори един жив психоаналитик. Всичко това е на твое разположение, стига да желаеш. Забелязах, че приемаш относително спокойно дискусиите по онова, което смяташ за обективна реалност, като обобщение на реалността. Така че, бих желал заедно да изследваме в този аспект една конкретен случка.
Внимателно изтръсках пепелта от цигарата си. Беше прав. Ако разговорът е абстрактен, а не персонален, мога да говоря по всякакви въпроси.
— Каква е тази случка, Зигфрид?
— Последното ти участие в мисия, Боб. Нека да ти припомня…
— Господи, Зигфрид!
— Зная, че според теб добре си спомняш всичко — продължи той, като изтълкува точно казаното от мен, — и в този смисъл не смятам, че паметта ти се нуждае от освежаване. Онова, което е интересно в тази конкретна случка е, че всичките ти основни вътрешни проблеми, изглежда, се събират там като във фокус. Твоят ужас. Твоите хомосексуални наклонности…
— Хей!
— …които, несъмнено, не представляват основна част от сексуалността ти, Боб, но ти създават повече грижи, отколкото е допустимо. Твоите чувства към майка ти. Огромното бреме от вина, което носиш в себе си. И, преди всичко, жената Клара Моинлин. Всички тези неща се повтарят многократно в твоите сънища. Боб, макар че ти често не можеш да ги различиш. Всички те присъстват в тази единствена случка.
Изгасих угарката и разбрах, че съм пушил едновременно две цигари.
— Не виждам частта, която се отнася до моята майка — отбелязвам най-сетне аз.
— Не виждаш ли? — холограмата, която наричах Зигфрид фон Шринк, се обърна към ъгъла на стаята. — Позволи ми да ти покажа една картинка. — Той повдигна ръка — истински театър! — и в ъгъла се появи една женска фигура. Не е много ясна, но е млада, слаба и кашля с ръка на устата.
— Не прилича много на майка ми — възразявам аз.
— Така ли?
— Е — отговарям великодушно, — предполагам, че си се постарал да направиш най-доброто. Имам предвид, че не си имал откъде да гледаш и си разчитал само на моите описания.
— Картината — обяснява съвсем тихо Зигфрид — бе съставена по твоите описания на Сузи Херейра.
С труд запалих друга цигара, защото ръцете ми трепереха.
— Аууу! — изревах аз с истинско възхищение, — Шапка ти свалям, Зигфрид. Много интересно! Разбира се — продължавам внезапно раздразнен. — Сузи беше, Господи Боже, само едно дете! Освен това откривам — искам да кажа, че сега откривам, — че има известно сходство. Възрастта обаче не отговаря.