Джанин, заела се отново с пъпчиците на лицето си, подхвърли през рамо:
— Щяхме да го видим още преди месеци, ако някой не беше счупил големия рефлектор.
— Джанин! — Ларви умееше да се владее отлично. Този път успя да запази самообладание и отбеляза напълно основателно: — Не мислиш ли, че това е по-скоро повод за празнуване, а не за спорове?
— Разбира се, Ларви. Предлагам всичките да пийнем… ти също.
Докато закопчавах шортите си, бързо се измъкнах от нищата… Знаех продължението на този сценарий.
— Ракетите с химическо гориво ли смяташ да използуваш, Ларви? — запитах аз. — Правилно, тогава двамата с Джанин трябва да излезем и проверим страничните товарни двигатели. Защо не пийнем след като се върнем?
Ларви се усмихна приветливо.
— Добра идея, скъпи. Все пак може би ние с папа ще обърнем по едно малко сега… а после ще ви правим компания за по още едно, ако не възразявате.
— Затвори си скафандъра — заповядах аз на Джанин, за да я предпазя от някоя провокационна бележка. За момента обаче тя очевидно бе решила да се държи миролюбиво, защото без всякакви коментари се зае да изпълнява нареждането. Проверихме взаимно херметизацията на скафандрите си, след това Ларви и Пейтър също извършиха контролна проверка, след което се запромъквахме един подир друг през изхода и увиснахме на осигурителните въжета в открития Космос. Първото нещо, което направихме и двамата, беше да погледнем към дома… Резултатът не беше много удовлетворителен. Слънцето представляваше само една ярка звезда, а Земята въобще не се виждаше, макар Джанин да претендираше, че я вижда. Второто нещо беше да погледнем към Завода за крана, но аз не можах да видя нищо. Звездите много си приличаха, особено онези, чиято яркост се доближаваше до долната граница на видимост, а на небето имаше петдесет или шейсет хиляди такива звезди.
Джанин работеше бързо и резултатно, почуквайки болтовете на големите йонни двигатели, прикрепени отстрани на нашия кораб, докато аз проверявах дали са стегнати прикрепващите стоманени шини. В действителност Джанин не беше лошо дете. Беше четиринайсетгодишна и, вярно, лесно се възбуждаше, но не беше нейна вината, че нямаше подходящ мъж, за да може да изявява удовлетворително женската си природа. Освен мен и нейния баща, който беше още по-малко удовлетворителен, на кораба нямаше други мъже. Извършихме проверката и както предполагахме, всичко беше наред. Когато свърших своята работа, тя вече ме чакаше при големия телескоп. Беше в добро настроение и не подхвърли нищо за виновника, който допусна рефлекторът да се пукне и да отлети в безвъздушното пространство. Пуснах я да влезе първа в кораба. Това ми даде възможност да се порадвам на гледката още няколко минути. Тези минути в Космоса бяха единственото време, когато се чувствах почти усамотен.
Продължавахме да летим със скорост над три километра в секунда, но, разбира се, това не се усещаше, тъй като нямаше с какво да се сравнява. Въобще не се чувстваше, че летим. Така беше през по-голяма част на всичките тези три и половина години. Една от историите, които слушахме през цялото това време от Петер — той произнасяше името си „Пейтър“ — беше за неговия баща, С.С.Върколакът. Върколакът не ще да е бил повече от шестнайсетгодишен, когато е завършила Голямата война. Неговата задача била да транспортира ракетни двигатели за ескадрона на „Луфтвафе“, който тъкмо бил въоръжен със самолетите „МЕ-210“. Пейтър казва, че когато умирал баща му, се извинявал, че не можал да достави навреме двигателите на ескадрона, за да унищожат противниковите „Ленкс“ и „Би-17“ и да променят изхода от войната. Всички ние смятахме това за доста забавно… поне когато за първи път чухме тази история. Но това не беше най-забавната част от разказа. Истински забавната част беше как старият нацист изплашил врага. С впряг. Не конски. Биволски. Дори не теглел кола, а шейна! Най-новите, последен модел реактивни турбовитлови двигатели — извозвани от едно русоляво дете с върбова пръчка в ръка, шляпащо до глезени в кравешки лайна.
Увиснали, лазещи в Космоса, извършващи едно пътуване, за което на хичиянски кораб му е достатъчен само един ден — ако имахме такъв и можехме да го управляваме по желания от нас курс. Изпитах съчувствие към стареца на Пейтър. Положението с нас не беше по-различно. Единствената разлика беше в липсата на кравешки лайна.
Ден 1284. Промяната на курса стана много плавно, след като бяхме успели да се преборим с нашите животоподдържащи системи и да се наместим в седалките за пътуване при ускорение, разположени в непосредствена близост до агрегатите за въздух и контейнерите с храна. Като се имаше предвид колко малка беше промяната на скоростта, всичко това едва ли си струваше труда. Да не говорим, че едва ли би имало голяма полза от животоподдържащите системи, ако се случеше нещо сериозно на разстояние пет хиляди астрономически единици от Земята. Но ние вършехме всичко според инструкцията, защото така бяхме постъпвали вече три и половина години.