Или почти всичко. Продължаваше да съществува онова чувство на безпокойство, което изпитвах винаги когато заговорехме за хичиянците (ако въобще бяха хичиянци) на онова място по средата на Галактиката (ако наистина бяха там). Това е много интересно, знаете ли. Ако Алберт беше предположил, че хичиянците са си отишли, за да се върнат бълващи огън и разрушение (или ако изобщо са си отишли) през следващите години, е, сигурно не бих се тревожил така адски много. Ако беше казал десет, или дори сто години, бих могъл да работя, докато ме обхване пълен ужас. Но когато става дума за астрономически времена… е, по дяволите.
Колко е лесно да се безпокоиш за нещо, което може да не се случи и след милиард години?
И все пак идеята не ме напускаше.
От нея не можех да си намеря място по време на вечерята, след като си беше отишла Уилма и когато донесох кафето, Еси, сгушена пред камината, много кокетна в опънатия си панталон, решеща косата си, ме погледна и каза:
— Може би няма да се случи, Робин.
— Как можеш да си сигурна? В онези кораби има програмирани петнайсет хиляди хичиянски цели. Колко от тях сме проверили? По-малко от сто и петдесет и една от тях се оказа хичиянският рай. Според закона за средните стойности някъде другаде има стотици подобни, и кой може да каже дали някой от тези кораби не е на път към хичиянците, за да ги информира какво правим в момента?
— Скъпи Робин — каза тя, като се обърна, за да почеше носа си в коляното ми, — пий си кафето. Ти не разбираш от математическа статистика и, във всеки случай, може ли някой да твърди, че те възнамеряват да ни сторят зло?
— Няма значение какви намерения имат! Зная какво ще стане, за бога. Очевидно е. Онова, което се случи с таитянците, тасманците, ескимосите, американските индианци… случва се през цялата история. Един човек, попаднал сред по-висока култура, неизбежно загива. Без някой да го иска. Те просто не могат да оцелеят.
— Винаги ли, Робин?
— О, хайде!
— Не, кажи — настояваше тя. — Ще ти дам обратния пример: Какво се е случило с римляните, открили галите?
— Покорили адски много от тях, това се е случило!
— Вярно е. Не, почти е вярно. А после, двеста години по-късно, кой кого е покорил, Робин? Варварите покорили Рим, Робин.
— Не говоря за такъв вид покоряване! Говоря за комплекса за расова непълноценност. Какво става с една раса, която живее в контакт с по-интелигентна раса?
— Е, при различни обстоятелства стават различни неща, Робин. Гърците са били по-интелигентни от римляните. Римляните никога през живота си не са имали някаква нова идея, освен свързана със строителство или с избиване на хора. Това обаче не ги е притеснявало. Те дори взимали гърци в домовете си да ги учат на поезия, история, наука. Като роби. Скъпи Робин — каза тя, докато оставяше чашката си от кафе и се премести, за да седне до мен, — мъдростта е своего рода ресурс. Кажи ми. Когато ти трябва информация, към кого се обръщаш?
Помислих над въпроса около една минута.
— Е, Алберт, най-често — признах аз. — Разбирам накъде биеш, но това е нещо съвсем различно. Работата на компютъра е в някои случаи да знае повече и мисли по-бързо от мен. Затова са компютрите.
— Точно така, скъпи Робин. Доколкото мога да преценя, ти все още не си унищожен. — Тя потри буза о моята, а после направо каза:
— Нещо си неспокоен. Какво би желал да вършиш?
— Какви са възможностите? — попитах аз, като се пресегнах да я хвана, но тя поклати глава.
— Нямах предвид това, във всеки случай не в тази минута. Искаш ли да гледаме пиезовизия? Имам записи е подбор от тазвечерните новини, докато вие с Уилма изготвяхте плановете. Ще видиш как твоите добри приятели посещават домовете на своите предци.
— Древните в Африка? Видях ги следобед. — Някой местен гешефтар решил, че ще бъде добра реклама да покаже на Древните танзанийска пустиня. Беше прав. На Древните никак не им харесало — мразели топлината, мърморели тъжно против снимките, които трябвало да им правят, не се интересували от въздушния полет. Но бяха новост. Новост представляваха също Пол и Ларви. В момента бяха в Дортмунд за построяване на мавзолей на бащата на Ларви, в който да се пренесат останките му веднага щом пристигнат от Завода за храна. Също и Уон, който забогатя от участие в пиезовизнята като момчето от хичиянския рай: така беше и с Джанин, която прекарваше приятно времето си в срещи със своите кореспондентски приятели, които можеха да я видят на живо. Новост бях и аз. Всичките бяхме богати — с пари и слава. Какво щяха да направят те с това в крайна сметка, не можех да се досетя. Но онова, което щях да направя аз, най-после ми стана ясно.