И след като се обърнахме и двигателите с химическо гориво бяха свършили своята работа и бяха спрели, за да се включат отново йонните двигатели, и след като Вера беше съобщила неуверено и колебливо, че всичко изглежда добре, доколкото тя можеше да прецени (потвърждението от Земята щеше да дойде няколко седмици по-късно), ние го видяхме! Първа стана от седалката си Ларви, отиде при телескопа и за броени секунди го хвана на фокус.
Всички се скупчихме около телескопа и вперихме поглед в него. Заводът за храна!
Той се полюшваше в рефлектора и затрудняваше фокусирането. Дори йонните двигатели предизвикваха известни вибрации, пък и бяхме все още много далеч от обекта. Заводът за храна излъчваше слаба синя светлина в тъмнината, осеяна със звезди, която очертаваше необичайната му форма. Имаше размерите на административна сграда и беше много продълговат. Единият му край беше закръглен, а на една от страните му сякаш беше махната някаква дълга, заоблена част.
— Мислиш ли, че е бил ударен от нещо? — попита Ларви.
— Не, съвсем не — озъби се баща й. — Така е бил построен! Какво знаем ние за хичиянското строителство?
— Откъде си сигурен? — възрази Ларви, но баща и остави без отговор тази бележка. Не беше необходимо да отговаря, тъй като всички знаехме, че нямаше начин да е сигурен, а просто се надяваше да е така. Иначе щяхме да сме в беда. Премиите, които щяхме да получим само за да достигнем до Завода, бяха достатъчно добри, но нашите надежди за истинско възнаграждение, единственото възнаграждение, което си заслужаваше седем години пътуване при тези изключително тежки условия, почиваха на надеждата, че Заводът за храна ще работи; или най-малкото, че може да бъде проучен в достатъчна степен, за да се построи друг.
— Пол! — неочаквано каза Ларви. — Погледни онази страна, която сега се завърта… не са ли това кораби?
Погледнах, като се мъчех да разбера какво бе видяла. Върху дългата, права част на артефакта имаше половин дузина издутини, три или четири по-малки, две доста големи. Доколкото можех да преценя, приличаха на Гейтуей от снимките, които бях виждал. Но…
— Ти си бивш изследовател — отговорих аз. — Ти какво смяташ?
— Мисля, че са кораби. Но, Боже мой, видя ли двата крайни? Те са грамадни. Била съм в едноместни, била съм в триместни и съм виждала много петместни. Но такова нещо не съм виждала! Тези там могат да поберат не знам колко точно, но може би петдесет души! Защо и ние нямахме такива кораби, Пол… Само ако имахме такива кораби…
— Ако, ако — озъби се баща й. — Ако имахме такива кораби и ако можехме да ги насочим натам, накъдето искахме, да, светът щеше да е наш! Да се надяваме, че все още са годни за използуване. Да се надяваме, че поне някоя част от тези кораби работи.
— Ще работи, татко — пропя един сладък глас зад нас. Обърнахме се и видяхме, че това беше Джанин, опряла крак на ръкава на апарата за рециклиране на органични отпадъци, държаща в ръка бутилка домашен първокачествен алкохол от истински рециклирано зърно. — Бих казала, че това наистина заслужава да се отпразнува — каза тя, като се усмихна.
Ларви я погледна замислено, но нервите й бяха в добро състояние и само каза:
— Разбира се, това е чудесна идея, Джанин. Подай шишето насам.
Джанин опъна една малка женска глътка и го подаде на баща си.
— Мисля, че вие с Ларви ще искате да подремнете — подхвърли тя, след като се окашля… съвсем неотдавна, на четиринайсетия си рожден ден, се бе научила да пие силни напитки, и все още не й харесваха, но настояваше да пие, защото това беше привилегия на зрелите хора.
— Добра идея — потвърди Пейтър. — Цяла нощ будувах, чакай да видя колко прави това, да, почти двайсет часа. Всички ще имаме нужда от почивка, когато кацнем там долу — добави той, като подаде шишето на жена ми, която ливна две големи глътки в добре тренираното си гърло и каза:
— На мен още не ми се спи. Знаете ли какво ми се иска да правя? Иска ми се отново да видя лентата на Триш Бавър.
— За Бога, Ларви! Гледала си я един милион пъти.
— Вярно е, Джанин. Ако не ти е интересно, не я гледай, но се питам дали някой от онези кораби не е на Триш и… Е, просто искам още един път да ги разгледам.
Джанин стисна уста, но гените са голяма работа; тя умееше да се владее не по-зле от сестра си, стига да пожелаеше. Освен това доброто състояние на нервната система беше едно от основните изисквания, за да участвува човек в мисия.
— Ще я набера — каза тя, като се наведе над клавиатурата на Вера. Пейтър поклати глава и се оттегли в своята ниша, издърпа приличащия на акордеон параван, за да се изолира, а ние се струпахме около пулта. Тъй като записът беше на лента, можехме да получим не само образ, но и звук, и след около десет секунди се чу пращене, а после се появи и образът на бедната, разгневена Триш Бавър, която говореше пред камерата и казваше онова, което най-малко бихме желали да чуем от нея.