— Тази симулация — обясняваше Двойна връзка — е приблизителна възстановка на оригиналните събития, но с висока степен на достоверност. Обърнете внимание на оръжията, на липсата на крайници и разликите в размерите между ленивците и пришълците.
— Те са много по-едри от вуду-прасетата — отбеляза Алберт.
Алисия Ло се размърда обезпокоено.
— Но аз си мислех… — тя се поколеба, — Мислех си, че Враговете са единствената друга раса, овладяла пътешествията в космоса.
— Да — кимна Алберт.
Погледнах го въпросително, но той не бързаше да продължи.
— О, хайде, Алберт! — извиках аз. — „Да, така е“, или „да, мислили сте погрешно“?
— Не зная, Робин. Но ще ви кажа какво мисля. Мисля, че нито съществата, които почти са изтребили ленивците, нито тези, които пресъздават в скулптурите си вуду-прасетата, са били космически пътешественици. Според мен, някой ги е докарал там.
— И аз съм на същото мнение, Алберт — рече Двойна връзка. — А именно, че Убийците не са физическите убийци. Ето защо повече им подхожда названието, което вие сте им дали: Враговете. То отразява по-точно същността на нещата — довърши той, като гледаше Алберт.
Но Алберт не отговори.
Гостите не са проблем, когато не се налага да ги храните и забавлявате непрестанно. За моя изненада дори Касата ми ставаше все по-симпатичен и не се дразнех от присъствието му. Дали не му действаше облагородяващо постоянната компания на Алисия Ло?
По-важното бе, че, както вероятно щеше да отбележи моят любим Алберт, топлинното равновесие на борда се поддържаше в оптимални граници. Генералът ставаше все по-толерантен, аз пък — все по-раздразнителен, неспокоен и… глупав.
Опитвах се да го скрия. Чиста загуба на време, кой може да скрие нещо от моята Сгъваема Еси? Накрая тя ме дръпна настрани.
— Искаш ли да говорим за това? — настоя, започвайки с директна атака. Помъчих се да я обезоръжа с усмивка.
— Ах, скъпа. За кое?
— Не зная за кое. Може би Алберт ще знае. Но няма какво да изгубиш, спокойно.
— Да де, нищо. Добре, съгласен съм. Алберт!
Той се появи, но аз просто си стоях там и го гледах. Щеше ми се да си мисли, че го викам не за помощ, а по-скоро, за да убия скуката. Докато се разглеждахме мълчаливо, сетих се, че всъщност имаше нещо, което ми се искаше да обсъдим.
— Алберт, какво е усещането?
— Какво е усещането за кое, Робин?
— Да бъдеш, където си бил, преди да се озовеш тук. Когато сякаш се разтваряш, разбираш ли? И когато ти казвам да си отидеш. Там, в гигабитовия склад. Където преставаш да си „ти“ и се превръщаш в разпокъсани парчета информация.
Алберт не изпъшка, макар да изглеждаше като някой, който се готви да го направи.
— Обясних ти, че когато не съм активно действаща програма с названието „Алберт Айнщайн“, различните ми акспекти се съхраняват на отделни места в базата данни. Разбира се, тук, на борда на „Истинска любов“, паметта е с ограничен капацитет и това значително стеснява възможностите ми. Това ли е, за което питаше?
— Това е, Алберт. Какво е усещането?
Той всмукна от лулата и пусна облаче дим.
— Не зная дали ще мога да ти го опиша, Робин.
— Защо да не можеш?
— Защото въпросът не е зададен правилно. Ти предполагаш, че съществува едно „аз“, което може да „чувства“ какво е там. Но няма „аз“, когато елементите ми се разпределят обратно по първоначалните си източници. Също както няма и сега.
— Но нали те виждам?
— О, Робин — въздъхна той, — колко пъти сме водили подобен разговор? Защо си затваряш очите пред най-простото обяснение? Ако бях психоанализираща програма, щях да те попитам…
— Но не си — прекъснах го усмихнато аз. — Хайде да го направим отново. Този път ще се опитам да следвам нишката на мисълта ти. Нали се сещаш? Върни се обратно дотам, докъдето ме чуваше да ти казвам „дотук ми е ясно“ и след това ми разкажи пак за Ниагарския водопад.
Той ме погледна със смесица от отчаяние и загриженост. Можех да разбера и двете чувства.
— Добре — склони Алберт, — да я изиграем отново тази твоя игра. За теб съм точно толкова реален, колкото и водопадът. Да речем, че гледаш Ниагарския водопад, после си тръгваш и след седмица пак идваш да го погледаш. Ще ти се стори, че виждаш същия водопад. Истината е обаче, че във водопада не е останал нито един атом от предния път. Водопадът съществува само защото е обречен на това от законите на природата — като разлика в нивата, повърхностно напрежение, гравитация и прочее. Аз се появявам пред теб, защото съм обречен на това от правилата на програмата „Алберт Айнщайн“, написана от твоята съпруга, С.Я.Лавровна-Бродхед. Водните молекули не са Ниагарския водопад. Той само е направен от тях. Същото важи и за битовете информация, от които съм съставен аз. Дотук ясно ли ти е? Защото, ако е така, сам ще разбереш безсмислието на въпроса „какво чувствам“, след като не съществува някое „аз“, което да чувства каквото и да било. А сега, Робин, не би ли ми казал, кое всъщност те кара отново и отново да повдигаш този въпрос?