— Но…
Набрал скорост, той само ми махна с ръка.
— Чакай да свърша. Това е основата. Ако древните гърци бяха открили суперсиметрията и сродните й дисциплини, щяха да извлекат по дедуктивен път законите на Нютон за движението и всемирното притегляне, квантовите правила на Планк и Хайзенберг и дори — той ми намигна — моята собствена теория на относителността — както общата, така и специалната. Нямаше да им се налага да експериментират и да наблюдават. Щяха да знаят, че всички тези открития са истински, защото произтичат от съответните логически предпоставки, също както Евклид е знаел, че неговите постулати на геометрията са верни, след като са породени от общите закони на природата.
— Но това не е вярно! Всъщност, така ли е? Нали ти ми каза, че неевклидовата геометрия…
— Това е примамката — прекъсна ме невъзмутимо Алберт. — Евклидовата геометрия не е изцяло погрешна, напротив, тя е напълно вярна за една специфична, двуизмерна повърхност. Просто такива не се срещат в реалния свят. Същата примамка я има в суперсиметрнята. И по-точно, че суперсиметрията е изцяло погрешна като понятие според представите ни за тримерния свят. За да заработи, необходимо е съществуването на деветмерно пространство, а ние, хората, сме ограничени да възприемаме само три от измеренията. Пита се, какво е станало с останалите шест?
— Нямам ни най-малка представа, но този път се справяш наистина чудесно. Още не съм се объркал.
— Това е, защото натрупах богат опит — призна сухо той. — Но имам добри новини за теб. Мога да ти демонстрирам математически защо са необходима девет измерения…
— О, не!
— Няма, разбира се. Добрата новина е, че не се налага да го правя.
— За което съм ти признателен.
— Не се и съмнявам. А сега, за липсващите шест измерения… — той пусна облаче дим и го изпроводи със замислен поглед. — Ако за съществуването на вселената са необходими общо девет пространствени измерения, защо ние познаваме само три от тях?
— Да не би да е свързано някак си с ентропията? — опитах аз.
Алберт ме погледна отвратен.
— Ентропията? Ни най-малко. Откъде ти хрумна?
— Или с хипотезата на Мах? Какво там още ми разказваше за Откритото време?
— О, Робин, стига си стрелял напосоки. Само ми затрудняваш работата. Какво е станало с другите измерения ли? Те просто са изчезнали.
Алберт ме погледна доволно, изпускайки от лулата си облаци дим, сякаш беше стар парен локомотив. Очевидно очакваше най-малкото да му ръкопляскам. Дразнеше ме, защото се забавляваше чудесно, при това изцяло за моя сметка.
— Всъщност те са изчезнали от нашето възприятие. Което съвсем не означава, че са преустановили съществуването си. По-скоро са се смалили до такава степен, че да не могат да бъдат наблюдавани.
— Можеш ли да ми обясниш — попитах го гневно аз, — точно по какъв начин се е смалило всяко от тези измерения?
Той се усмихна.
— За щастие — не мога. Казвам „за щастие“, защото ако разполагах с някакво обяснение, то щеше да е математическо и ти веднага щеше да ме прекъснеш. Все пак, бих могъл да хвърля малко светлина върху онова, което вероятно се е случило. Под „смалени“, разбирам „невъзможно да бъдат регистрирани“. Но да се върнем отново към примерите. Представи си някоя точка, например върха на носа ти…
— О, стига, Алберт! Вече приключихме с тримерното пространство!
— Върха на носа ти — повтори натъртено той. — Свържи тази точка с някоя друга — да речем с твоята адамова ябълка. За да опишеш разположението на твоя нос спрямо адамовата ябълка, ще са ти нужни три точки — отговарящи на посоките нагоре, навън и напред и съответстващи на трите оси на координатната система x, y и z. Когато говорим за деветмерно, вместо за тримерно пространство, можем да добавим още няколко координатни оси, като например p, d, q, r, w и k. Но — обърни внимание на това „но“ — не е необходимо да се уточняват размерите на споменатите координати, защото стойностите им са незначително малки. Ето това е, Робин! Схвана ли го дотук?