— Мисля, че да — кимнах с грейнало лице.
— Чудесно. Защото последното почти отговаря на истината. Само дето нещата не са толкова прости. Липсващите шест измерения са не само малки, но и изкривени. Те са като миниатюрни кръгчета. Като мънички навити спирали. Чиито краища са свързани.
Той млъкна, дръпна от лулата и ме погледна одобрително.
— Алберт, имам един въпрос. Всичко това, което ми разказа — истина ли е?
Той се поколеба. После сви рамене.
— Истина… е твърде сурова дума. Все още не съм готов да разговаряме за реалността, а вероятно нея разбираш под думата „истина“. Но този модел обяснява много от нещата, за които ме попита. Може да бъде възприет като „истински“, докато не се появи по-добър. Както веднъж вече ти казвах или по-точно казвал го е моят телесен предшественик, математиката е най-истинска, когато е най-малко „реална“ и обратното. Съществуват множество елементи, които пропуснах да охарактеризирам. Все още не сме разговаряли за последствията от теорията на връзките или за Хайзенберговия принцип за неопределеността18…
— Дай ми почивка, моля те.
— С удоволствие, Робин. Защото ти се прояви като много прилежен ученик. Благодаря ти, задето ме изслуша търпеливо. Сега вече съществува известна надежда, че ще успееш да разбереш Враговете и най-вече — основната структура на вселената.
— Най-вече! — повторих аз. Той се усмихна.
— Да, точно така, Робин. Много по-важно е да знаеш, отколкото да действаш и не е важно кой е знаещият.
Изправих се и взех да се разхождам наоколо. Имах усещането, че сме разговаряли от доста време, но си мислех, че така поне сме прекарали приятно. А точно това исках.
— Алберт? Колко продължи тази твоя малка лекция?
— В галактическо време? Чакай да пресметна — по-малко от четири минути. Но вече сме изминали една трета от пътя, Робин! До Наблюдателното колело ни остават само още две седмици!
— Две седмици!
Той ме погледна загрижено.
— Пак да ти напомня за онази възможност да се изключиш… Не, няма. Робин? — добави той с леко променен тон. — Одеве, като ме разпитваше какво чувствам, когато ме няма, не бях съвсем искрен с теб.
— Алберт, да не си ме излъгал? Не, ти не би могъл.
— Точно така, Робин. Никога не съм те лъгал. Но има истини, които съм премълчавал.
— Искаш да кажеш, че действително си чувствал нещо, докато си бил изключен?
— Не. Вече ти отговорих на този въпрос. Не съществува такова нещо като „аз“, което да чувства.
— Тогава, какво си скрил, за Бога?
— Има неща, които съм преживявал — непознати за теб, Робин. Когато се смеся с друга програма, аз се превръщам в тази програма. Аз ставам нея или него. Или тях.
— Но вече не си същият?
— Така е, не съм. Не съм същият. Ставам… като че ли… нещо по-добро.
17. ПРЕД ТРОНА
Миговете се нижеха един след друг в безкрайната върволица на времето. А пътешествието продължаваше. Отдавна вече бях направил всичко, което бих могъл да правя.
И още веднъж. И пак. Дори започнах да си мисля, че предложението на Алберт не е чак толкова неприемливо. Искам да кажа — да ме изключат.
Еси ме спаси от това.
— Ще имаме купон — получих един ден съобщение от нея.
Ей това вече е нещо. Още повече, когато се захване Еси. Забавлението ми беше гарантирано. Не бих казал, че настроението ми беше подходящо за веселби. Все още не бях преживял шока от „смъртта“ си в онази къща в Таити. Нито бях напълно готов за нова среща с Убийците — с милиони от тях, при това на тяхна родна „земя“.
По дяволите, никога не съм бил разтърсван така през живота си, като изключим краткия припадък в детството ми, смъртта на майка ми и изчезването на Клара в черната дупка. Животът на всеки човек е изпълнен с трагедии, беди и провали. Продължаваме да живеем, защото между тях има и хубави моменти, или поне се надяваме, че ще ги има, но, Господи, колко много са неприятностите, през които трябва да минем. А когато живееш като мен дълго, толкова дълго, макар че в моя случай би било по-точно да се каже бързо, лошите неща само се увеличават.
— Хайде, скъпи — засмя се Еси, залепяйки звучна целувка върху устните ми, — размърдай се, събуди се, забавлявай се, прати всичко по дяволите, че утре може и да умрем. Или пък няма, нали?
Тя е чудесна, моята Еси. Всяка частичка от нея. Така че край на разсъжденията.
Моята Еси вече беше готова и ми даваше знак, че можем да започнем. Измайсторих най-добрата си усмивка, застанах до нея и се огледах.
18
Принципът за неопределеността на Хайзенберг (1901–1976) гласи, че е невъзможно едновременно да се определи и разположението, и скоростта на елементарните частици. — Б.ред.