Алберт — несъмнено по поръчка на Еси — се бе погрижил обстановката да заслепява с лукс и за целта бе създал цяла бална зала. Подобно нещо щеше да струва най-малко милион долара в света на телесните. Двамата с Еси никога не сме притежавали подобен дом, но винаги сме се възхищавали на високите до тавана камини, украсените с трофеи стени, скритите зад тежките пердета прозорци, зад които белеят планински върхове, и на удобните фотьойли и дивани край отрупани с цветя масички. На една от тях имаше малък фонтан, от който бликаше искрящо шампанско. А до прозореца бе поставен бюфет със студени закуски, където двама сервитьори, издокарани с бели смокинги, стояха на пост край стройните кули от порцеланови чинии. Видях пълнена пуйка, пушена сьомга, ананаси и какво ли още не.
Еси плесна с ръце и диригентът на малкия оркестър, разположен върху пиедестал в дъното на залата, кимна, след това даде знак с пръчицата си и помещението се изпълни с нежна, носталгична музика, която толкова са обичали нашите предци.
— Първо ще ядем или първо ще танцуваме? — попита ме Еси.
— А ти как мислиш? — попитах я аз, придавайки ниски, мъжествени оттенъци на гласа си.
— Мисля, че първо ще хапнем, миличък Робин. Но не забравяй после да ме поканиш на танц!
Докато се наслаждавахме на хайвера, ръжения хляб и останалите деликатеси, Алберт махна великодушно на оркестъра да си отдъхне, качи се на подиума и пое с обиграни пръсти цигулката. Първо изпълни кратка пиеса от Бах, после нещо от Крейслер19 и когато членовете на оркестъра се завърнаха по местата си, приключи с няколко струнни квартета на Бетовен.
Вероятно си давате сметка, че нито един от музикантите не е „реален“ и че те са само програми, далеч по-ограничени във възможностите си от Алберт и естествено доста по-съвършени от околните мебели. Същото можеше да се каже за чудесната храна и обстановката. Което не пречеше да доставят удоволствие все едно, че си бяха съвсем истински. Задушените лукчета и пушената сьомга оставяха същия приятен вкус в устата, а „неистинският“ алкохол в симулираното шампанско стимулираше сетивата ми точно колкото се очакваше в действителност. Танците, пийването и хапването оказваха своето положително въздействие и за своя изненада, почувствах в мен пробуждаща се възбуда. И когато двамата с Еси се понесохме по лъскавия паркетен под и тя допря нежната си буза до моята, усетих — по тръпките, които преминаваха по тялото й, — че тя се чувства по същия начин.
Докато я отвеждах към горния етаж, където — не се съмнявах — се бе погрижила да има спалня — зърнах Алберт, който ни махаше с ръка. Двамата с генерал Касата разговаряха край пламтящата камина и кой знае защо ми се струваше, че тъкмо аз бях тема на тяхната дискусия.
Животът и всичко, което ме обкръжава, било симулирано? Какво от това? Нали всеки път, когато прегръщах моята любима, аз наистина чувствах, че сърцето ми тупти. Усещах топлината на нейното тяло и обичта, която я изпълва.
— Скъпа моя Еси — прошепнах в ухото й. — Ти си наистина страхотна програмистка.
— Нямаше да се справя толкова добре без теб — отвърна тя и се прозя сънливо, отпуснала глава на сатенената възглавница. (Понякога дори ние спим. Не е задължително. Но също така не е задължително да се храним, любим и прочее. Все част от удоволствията, на които сме привикнали от времето, когато сме били телесни.)
— Това легло ми е смътно познато, скъпа — рекох аз.
Тя се изкиска.
— Да, много хубаво легло.
Сетих се, че беше съвсем точно — и дори малко подобрено копие — на анизокинетичното легло, което притежавахме в Ротердам преди толкова много години.
Но не за това исках да поговорим в този момент.
— Скъпа? Мислиш ли, че в мен са били само двама от Враговете? В онази стая в Таити?
Еси се завъртя, подпря се на лакът и ме погледна отблизо.
— Няма начин да го знаем със сигурност, нали? Алберт казва, че е възможно да притежават колективен разум. Ако е така, тогава вероятно си видял малки отделни елементи от цялото и в такъв случай броят им няма никакво значение.
— О, Господи!
Еси въздъхна и се претърколи. Зад плътно затворената врата долиташе музика, чуваха се приглушени гласове, оркестърът свиреше рок, старо парче, вероятно по поръчка на генерал Касата. Тя се изправи, гола, както в онзи първи ден, когато се любихме, и щракна с пръсти да се запалят светлините.
— Все още си малко потиснат, Робин — произнесе с тих глас.
— Май си права.
— Искаш ли да го обсъдим?
— Искам… да бъдем щастливи. Защо, по дяволите, животът е толкова трудно нещо?