Еси се наведе и докосна с устни челото ми.
— Разбрах — тя не добави нищо повече.
— Истината е, че въобще не разбирам какво става.
— Ако мислиш, че някой разбира, лъжеш се.
— Може и така да е. Но това ми пречи да бъда щастлив.
— Скъпи, Робин — рече тя, завъртя се и спусна крачета от леглото. — Струва ми се, че това продължително пътуване ти действа зле на нервите.
— Но нямам друг избор, нали? Ей това ме вбесява — че нямам избор.
— Ах! — кимна доволно тя. — Стигнахме до същината на нещата. Хайде, продължавай. Разкрий се пред мен. Кажи ми какво ти има. Кажи си всичко.
— О, добре! — изстенах аз. — Знаеш ли какво — задаваш много глупави въпроси. Искам да кажа, ти си ми най-скъпа от всичко на света и аз те обожавам, но, за Бога, Еси, как можеш да ме питаш подобно нещо? Какво ми имало? Имаш предвид — извън факта, че съществуването на вселената е поставено под въпрос, че съвсем наскоро умрях за втори път и че не е изключено скоро да го направя отново, но този път завинаги, защото трябва да се срещна със същества, които въобще не искам да виждам, защото имам две съпруги, защото не съществувам и защото… всъщност, това не ти ли е достатъчно за начало?
— О, Робин! Дори не можеш да смяташ като хората.
— Какво? — опулих се аз.
— Първо — поде делово тя, — ти нямаш две жени, освен ако не броиш моя телесен първоизточник.
— Говорех за…
— Много добре зная за какво говориш, Робин. За мен и за твоята голяма любов Джел-Клара Моинлин, която непрестанно се появява в живота ти, за да напомни за себе си. Този въпрос вече го обсъждахме. Не е проблем. Зная, че повече държиш на своята мъничка, вярна, Сгъваема Еси.
— Това е така, но…
— Второ — прекъсна ме тя с решително махване на ръката, — що се отнася до заплахата срещу нашата вселена, да, има такава. Голям и много сериозен проблем. С който предстои да се справим по най-добрия начин. И какво остава? Вече забравих…
— Ами, например това, че двамата с теб въобще не съществуваме — напомних й аз.
— Точно така. Но не сме и мъртви, ако ми позволиш да отбележа. Само безтелесни, ако може така да се изразя. Лишени от плътта, но все така живи. Току-що ти го демонстрирах, мътните те взели! — добави тя и кимна към леглото.
— Да, зная, беше наистина чудесно и като го казваш…
— Не, не разбираш!
— Е, поне в рационален смисъл. Cogito, ergo sum20, нали?
— Точно така!
— Трудното е, че просто не съм в състояние да го възприема.
— Ах! — извика тя. — О! Разбирам! Да го възприемеш, значи! Първо цитираме Декарт, после пробутваме фройдистки лафчета! Дим и пушек, ето какво правиш, Робин. Пускаш димна завеса пред проблемите си.
— Но не разбираш ли…
Не можах да довърша, защото тя постави длан върху устните ми. След това се изправи и се доближи до вратата.
— Робин, скъпи мой глупчо, кълна се, че те разбирам напълно. — Тя вдигна халата от пода и пъхна ръце в ръкавите. — Съгласна съм, че не с мен трябва да говориш за това, а с него.
— С него? С кого?
— С психоаналитика ти, Робин. Ето. Облечи се.
Тя ми метна халата и докато се изправях объркан, излезе и остави вратата отворена.
След минутка на прага стоеше възрастен мъж с печално изражение.
— Здравей, Робин. От доста време не сме се срещали — произнесе моят стар приятел — програмата Зигфрид фон Шринк.
— Зигфрид, не съм те викал.
Той кимна, усмихна се и се разходи из стаята. Изгаси няколко светлини, дръпна завесите и остави само лампиона зад леглото. Възцари се успокояващ сумрак.
— Не желая да разговарям с теб! — извиках му аз, — Освен това тази стая ми харесва такава, каквато си беше.
Той се настани в един фотьойл до леглото и забоде очи в мен. Сякаш нищо не се беше променило. Леглото не беше легло, а кушетката, на която бях прекарвал безброй часове в мъчителна агония.
— Хайде, стига, Робин. Промених някои неща, за да те предразположа към откровен разговор. А сега по-добре ми кажи какво те безпокои, вместо да обсъждаме околната обстановка.
Засмях се.
Не можах да се сдържа. Започнах да се смея, та чак коремът ми се друсаше и когато спрях — след много-много милисекунди — от очите ми бяха бликнали сълзи.
— Зигфрид, ще ме убиеш. Знаеш ли, не си се променил ни най-малко.
— Ти, от своя страна, ми изглеждаш доста променен. Вече не си онзи разяждан от чувство за вина, самосъжаляващ се млад мъж, който полагаше отчаяни усилия да превръща нашите психосеанси в игра на гатанки. Много съм доволен от теб.
— О, глупости — махнах с ръка уморено.
— Но има и някои страни, които за съжаление са останали непокътнати. Какво предлагаш — пак ли ще си играем на гатанки, или ще се заемем направо с нещата, които те измъчват?