Выбрать главу

— О, Боже — прошепнах аз.

— Позна — усмихна ми се Господ Бог.

Едва ли можете да си представите обстановката, ако никога не сте заставали пред Трона на Страшния съд.

Аз не бих могъл. Имах някакви смътни представи за мрачно величие, но величието около мен бе далеч по-величествено, отколкото си го бях представял. Как да го нарека — невъобразимо? Великолепно? Потискащо?

Не беше нито едно от изброените. Или всичките взети заедно, плюс много други.

Тронът бе от злато. Не някакво захабено, потъмняло злато, а блестящо, ослепително, каквото трябва да е било в първия миг на появата си. Креслото, на което седях, бе от резбована слонова кост, самият аз носех снежнобяла роба и гледах право в очите Всевиждащия и Всемогъщия.

Не изпитвах никакъв страх. Изправих се и се протегнах.

— Хубава илюзия — подхвърлих аз. — Кажи ми, Боже, кой си Ти? Йехова? Аллах? Тор? Чий Бог си?

— Твоят, Робин — прокънтя величественият отговор. Усмихнах Му се.

— Но аз си нямам бог. Винаги съм бил атеист. Идеята да имаш свой, личен бог, ми се струва някак детинска, както вероятно би потвърдил и моят — а сигурно и Твой — приятел, Алберт Айнщайн.

— Това няма значение, Робин. И атеистите имат свои богове. Ето виж, готов съм да отсъждам. Разполагам с всички необходими принадлежности. Аз съм Създателят и Творецът, Не съм просто добър. Аз съм еталонът за измерване на добротата.

— И ще ме съдиш, така ли?

— Нали за това са боговете?

Не зная защо, но тук започнах да се чувствам напрегнат.

— Добре де, сега какво трябва да правя? Да си призная греховете? Да прегледаме заедно целия ми живот?

— Няма нужда, Робин. Вече си го правил неведнъж през последните сто години. Не е необходимо да го повтаряме.

— Но ако не искам да бъда съден?

— Това също няма значение. Защото пак ще го направя. Слушай присъдата Ми. — Той се наведе напред и ме прониза с тъжните Си, величествени, любящи очи. Не можах да му устоя и заех смирена поза.

— Робинет Бродхед, ти си упорит, склонен към самообвинения, самовлюбен, суетен, неспособен да се концентрира и нерядко глуповат, за което съм много доволен от теб. Не искам да си различен от това, което описах. Нищо чудно да се провалиш срещу Враговете, защото често го правиш. Но Аз зная, че ще сториш онова, което правиш винаги.

— И… кое е то?

— Как кое? Ще се покажеш в най-добрата си възможна светлина. Какво повече мога да искам? Сбогом и си върви по пътя, Робин, и нека Бог да те благослови — при тези думи Той вдигна десница във величествен жест. После изражението Му се промени и Той сведе очи към мен. Не бих си позволил да кажа, че Господ Бог беше „обиден“ и затова нека предположим, че е бил само намръщен.

— Какво има сега? — попита Той.

— Все още съм недоволен — признах аз.

— Разбира се, че си недоволен — прогърмя Господ Бог, — Аз те създадох недоволен, защото ако не беше такъв, какво щеше да те подтиква да станеш по-добър?

— По-добър от кого? — попитах аз и потреперих от наглостта си.

— По-добър от Мен — извика Господ Бог.

18. КРАЯТ НА ПЪТУВАНЕТО

Дори най-дългата река накрая се влива в морето и най-сетне — най-най-сетне — най-най-най-сетне — Алберт се появи на палубата на туристическия лайнер, където двамата с Еси играехме на бадмингтон, извади лулата от устата си и обяви:

— Една минута до пристигането.

— Хайде да погледаме! — предложи незабавно Еси. Аз се позабавих само защото исках да хвърля още едно око на Алберт. Беше се издокарал със син блейзер с месингови копчета и бяло моряшко кепе.

— Все още имам цял куп въпроси за теб — подхвърлих му аз.

— За съжаление, Робин, аз не разполагам с цял куп отговори. Което е добре.

— Кое е добре?

— Че имаш много въпроси. Докато разполагаш с въпроси, съществува и надеждата да получиш отговори за тях. — Той кимна одобрително, почака, за да види дали пак няма да подхвана някоя метафизична тема и сетне добави: — Дали да не се присъединим към госпожа Бродхед, генерала, неговата дама и останалите?

— Има достатъчно време!

— Не се и съмнявам, Робин. Вярно е, че разполагаме с доста време. — Той се усмихна, аз кимнах и заобикалящият ни пейзаж, включващ един аляски фиорд, изчезна. Бяхме на борда на „Истинска любов“.

— Къде са останалите? — попитах аз. — Не можаха ли да ни почакат? Сигурно са се насъбрали край приборите за наблюдение? Но все още няма нищо за гледане.

Алберт само кимна, докато се обгръщаше с облаци дим. Той знае, че не обичам да надзъртам през външните датчици на звездолета. Предпочитам добрия стар екран на пулта за управление. Да гледаш навън през датчиците е все едно да се рееш из космоса. Алберт смята, че страховете ми са породени от телесното ми наследство. Какво да направя? В края на краищата, родил съм се и съм израснал като телесен. Дано все някога го преодолея.