— На мен ми изглежда съвсем нормален — намеси се Онико. Жената кимна.
— Проверихме какво ви е интересувало в информационните машини. Темите са много и обхващат различни полета на познанието. Ето ти, Онико. С какво те привлича идеята за полети със скорост по-голяма от тази на светлината?
— Просто ми е интересно — отвърна изненадано Онико. — Нима в това има нещо странно?
— Едва ли. Ами ти, Стернутатор. Ти също си намираш чудновати теми. Издирвал си координатите на всички хичиянски изследователски станции, занимавал си се с историите на хичиянските експедиции, принципите и способите за проникване в черните дупки. При това, подобно на Онико, интересът ти често граничи с вманиачаване, изучаваш и най-малките подробности и детайли от… — гласът й внезапно се промени и тя заговори с променен до неузнаваемост официален тон:
— Деца, току-що бе излъчено извънредно важно съобщение. Директорът иска да бъде сведено до знанието на всички ученици, затова прекъсваме нашата беседа.
Децата се завъртяха на столовете и впериха погледи в стенния екран. Той се озари в сребисто сияние, което избледня, заменено от образа на човешко лице със сериозно изражение.
— …ето още една част от разшифрованото послание:
„Общият брой на съществуващите понастоящем в галактиката раси, които са достигнали споменатото ниво на развитие или дават признаци, че ще го направят, е единадесет. Само три от тях познават междупланетните пътешествия и една от тези три използва реактивни системи за движение в Айнщайновия космос. От останалите, още две раси вероятно ще овладеят космическите полети до няколко века. Другите са на различни стадии на първобитния строй.“ — Човекът от екрана кимна сякаш на себе си и продължи: — Цялото послание, след разшифроване, е с продължителност девет часа, макар в действителност да представлява само един краткотраен изблик на енергия. Все още не е открит първоизточникът на излъчването, знае се само, че по някакъв начин се е озовало в земната спътникова мрежа, откъдето е било излъчено в посока към кугелблица. Изглежда за целта е била използвана Токийската предавателна кула. — Мъжът млъкна, вперил стоманеносивите си очи в невидимата аудитория. — Трябва да ви припомня, че след решението на Обединената служба за наблюдение на Убийците бяха забранени каквито и да било излъчвания с ПБС-скорост в посока към Наблюдателното колело или кугелблица.
Кихльо долови някакво раздвижване зад себе си и се извърна тъкмо навреме, за да забележи, че Онико напуска забързано стаята. Когато изтича навън, тя се подпираше отпаднало на стената. По лицето й се стичаха сълзи.
— Какво има? — попита разтревожено той. — Това е само техническа грешка или някой се е пошегувал.
— О, Кихльо! Не разбираш ли? — Той понечи да отговори, но тя го прекъсна: — Посланието, за което говорят. Това е цитат от моите дневници!
10. В ОТКРИТОТО ВРЕМЕ
Касата пристъпваше замечтано от крак на крак, притиснал малката ориенталка в обятията си. Невероятно! Беше се гушнала в него, сякаш не знаеше с какъв звяр се е захванала. Реших да прекъсна тази идилия.
— Касата? Какво става, по дяволите?
Той ме погледна учудено. Не зная как да го опиша. В погледа му нямаше и следа от обичайната арогантност. По-скоро се четеше молба. Изглеждаше ми някак… обречен. Всъщност, той беше обречен. Призове ли го веднъж неговият телесен първосъздател, микросекундите му са преброени. Изглеждаше като някой, който очаква секирата на палача да се стовари на шията му.
Той се поклони на партньорката си, побутна я нежно встрани и се обърна към мен.
— Искаш да разговаряме?
— Прав си, проклет да съм…
— Щом настояваш — той ме хвана за лакътя и ме задърпа встрани. — Но не тук. Не и на твоя кораб. Искам да е на приятно местенце. Някъде, където да се отпусна.
Тъкмо понечих да му обясня колко малко ме интересуват чувствата му, когато Алберт услужливо ме прекъсна:
— Генерале, какво ще кажете за „Рю де ла Пей“? Малко, открито кафене край брега на реката?
— Звучи чудесно — съгласи се Касата… и ето че седяхме на метални маси край сгрения от слънце булевард, под разтворения чадър, рекламиращ забравен аперитив, докато келнерът със снежнобяла престилка, вече се беше навел, за да поднесе поръчаното.
— Добър избор, Алберт — похвали го Касата, но на мен вече беше започнало да ми писва.
— Стига дрънканици — сопнах се ядно. — Защо си блокирал връзката със Земята?
Касата взе чашата с кампари от подноса на келнера и я подуши с благоговеен израз.